Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Добре, щом настояваш. — Очите й се присвиха съсредоточено. Вдигна лице нагоре и сиянието на свещите накара зениците й да блеснат. — Ти си доста по-възрастен, отколкото изглеждаш… почти двойно повече, но си прекарал половината от живота си в сън… в сънища за война.

Джек се облещи. Въпреки че останалите не го виждаха заради костюма, тялото му започна да трепери.

— Виждам пламъци. Всичко е в пламъци — Мъгла поклати глава. — Каква ужасна война… не почакай. Добре, че е свършила.

Едноръкия промърмори:

— Както казва скахала, той ще се запъти към нашия свят.

— Шшшшт. — Друг старейшина го сгълча и той сведе засрамено глава. Сторм не можа да разбере дали бе защото прекъсна Мъгла, или защото бе споменал един от техните най-зли богове.

Мъгла го посочи.

— Ти имаш дълг, роден от пясъците и закален от огъня. Не го забравяй, каквото и да стане. — Тя млъкна за миг, сетне продължи: — Има и още един…

Джек не можеше да понесе повече.

— Благодаря ти, Мъгла, виденията ти са верни, но позволи ми да запазя някои неща в тайна. Скал вече ви каза, че съм ваш враг.

Мъгла кимна и се изправи.

— Да видим как се движиш.

Скал ги поведе към мочурището в планината. До него се стигаше през тясна клисура. Мочурището заемаше дъното на клисурата и само една тясна, очертана с белезникави камъчета пътечка следваше далечния му бряг. Джек я забеляза само защото погледна натам, но почти веднага прецени, че е твърде несигурна, за да мине по нея с тежкия костюм.

На места мочурището бе покрито с гъста зелена трева, имаше дори участъци, където изглеждаше изсъхнало. И едва ли щеше да му обърне внимание, ако не го бяха предупредили за съществуването му.

Старейшините се подредиха в началото на пътеката и извърнаха лица към него. Усилващият се вятър рошеше козината им. Забеляза с изненада, че някои от тях имаха оголени места по телата си. Мъгла пристъпяше грациозно, но някои от останалите Старейшини накуцваха и се нуждаеха от помощ, докато прескачаха от един камък на друг. Докато ги разглеждаше, Джек установи, че вече не мисли за тях като за чуждоземци. Размърда лекичко рамене. Един от датчиците го дразнеше неприятно.

Скал бе застанал на отсрещния бряг и очакваше демонстрацията да започне.

— Е, старче — рече си Джек, — време е.

Фантомът не отговори, но Джек кой знае защо бе сигурен, че го чува. Сви колене. Включи реактивните двигатели на малка тяга и закрачи по повърхността на мочурището.

Скал замръзна от изненада и опашката му щръкна нагоре, докато Джек се носеше над блатото. Рибоядите очевидно очакваха да го видят как потъва и също зяпнаха от почуда. Джек продължаваше да крачи право към Скал. Командирът бе застанал на пътя му към изхода на цепнатината. Зад него се виждаше зелена долина със сребърни дървета, които се огъваха под напора на вятъра, истински малък оазис в свят, който доскоро бе смятал за царство на мочурищата.