Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Не зная дали да ти вярвам — подметна замислено рибоядът.

— Нито пък аз. С твоите налудничави разкази за старейшини, които използвали магия срещу времето…

Очите на рибояда блеснаха. Той протегна ръка.

— Ела с мен. Ще ти покажа. И си сложи бронята.

— Бронята?

— Старейшините трябва да я видят. Да, това е единственият начин да го направим. Трябва да дойдеш с мен и да носиш костюма.

— Ами ако не искам?

— Разбира се, че искаш!

Джек се надигна бавно, вече контролираше напълно тялото си.

— Утре сутринта трябва да проверя хамбарите и да организирам охрана, преди да са започнали бунтовете.

— Не се безпокой за това, приятелю — сви рамене рибоядът. — От рина вече няма и следа.

Кой знае защо Джек не беше изненадан.

— А опасността от бунт?

— Пратили са те по фалшива следа. Пуснахме малко дим с надеждата, че изборът им ще падне върху теб. И познахме! Хайде, Джек, какво губиш?

Въпросът бе какво ще спечели Скал, но Джек премълча.

— Къде отиваме?

— В планините.

— И ще трябва да се катерим чак дотам?

— Защо? Аз имам скутер — усмихна се Скал.

— Така и предполагах. Е, добре. Само да пратя съобщение.

Скал се пресегна и го улови за китката.

— Виж, това не те съветвам да правиш. Ако те обвинят в предателство, винаги можеш да кажеш, че сме те отвлекли насила.

Джек повдигна изненадано вежди, но не отговори. Извади костюма и го приготви за обличане. Фантомът кой знае защо не се пробуди, нито започна да го разпитва и за първи път Джек усети, че му липсва.

Навън вече се зазоряваше, когато скутерът се понесе над напуканата земя. На редките места, където се виждаха влажни петна, имаше рояци от дребни мушици с разноцветни телца и златисти криле, а над тях кръжаха птици, които от време на време се стрелваха надолу, за да похапнат от плячката.

Не след дълго синкавата мараня на утрото се смени със сиянието на жълтото слънце. Скал управляваше скутера сякаш бе яхнал диво животно. Обърна се и се ухили на Джек. Машината нямаше предно стъкло, нито покрив и вятърът рошеше русата коса на Джек. Беше си сложил очила и се стараеше да си държи устата затворена, въпреки че мушичките намираха начин да се напъхат вътре. Примижа към слънцето. Не беше толкова силно, колкото на Малтен, нито като на Милос, но бе достатъчно ярко.

Попаднаха във въздушна яма и скутерът хлътна надолу. Празният ръкав от флексобрънки се преметна и го перна през ръката, сякаш костюмът се опитваше да привлече вниманието му. Когато отново изравниха полета, до слуха му достигна приглушен грохот.

Джек вдигна очи. В небето се бяха струпали облаци, които се движеха нагоре по реката. А нямаше почти никакъв вятър. Какво ги тласкаше?

Какво, действително?