Точно в полунощ
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #22
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Точно в полунощ». Краткое содержание книги:
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не... е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.
— Тогава къде е тя сега?
— Това е проблемът. Въпросът е и отговор.
— Жалко — каза Макензи, — той навежда на извода, че вероятността Роуз да се окаже наркоманка е много голяма. В противен случай щеше да продължи да ми се обажда от време на време.
— Най-лошият вариант.
— Доскоро не смятахте така.
— И не се отказвам от думите си — отвърна Ричър. — Продължавам да се надявам на най-доброто. Мога ли да ви задам личен въпрос?
— Предполагам.
— Какви близначки сте двете с Роуз? Много ли си приличате?
Тя кимна.
— Като две капки вода сме, напълно еднакви.
— В такъв случай трябва да се отбием в болницата.
— Защо?
— Клиентите на Били вече изпитват наркотичен глад. Предполагам, че някои от тях имат приятели, които ще проявят желание да споделят запасите си с тях. Някои обаче ще заминат за града, за да потърсят друг пласьор. Останалите ще отидат в спешното отделение. Ще кажат, че имат ужасен зъбобол. Или че ги боли гърбът. Нещо, което не може да се провери. Съвременните лекари се отнасят сериозно към болката и ще приемат думите им за чиста монета. И ще им напишат рецепта за лекарство, което се продава напълно легално. Трябва да проверим дали Роуз е била в болницата. Вие ще им напомните за нея. Като онези листовки с изчезнали хора.
— Имам чувството, че я предавам. Като приемам, че е наркоманка.
— Това е игра на вероятности. Трябва да започнем от някъде.
Макензи замълча.
— Добре, да вървим — съгласи се накрая тя.
Брамал запали големия осемцилиндров двигател и описа широк кръг към отбивката, по която бяха дошли. Зад гърба им останаха просторната равна поляна с великолепната гледка на изток, дървената къща с кафява дъсчена обшивка и старата църковна пейка на верандата. След пет километра друсане отново излязоха на черния път.
В този момент насреща им се появи жената, която бе изпекла ягодовия пай. Жената, която живееше тук. Връщаше се от пазар с джипа си. Брамал спря и отби, за да ѝ направи път. Тя обаче също спря до него и свали прозореца си. И Брамал свали своя. Както и Ричър. Жената ги позна и кимна предпазливо, след което погледът ѝ ги подмина и се спря върху Макензи. Не я позна. Не реагира по никакъв начин, въпреки че Макензи бе абсолютно копие на сестра си. Явно ѝ бе напълно непозната.
— Мога ли да ви помогна? — попита жената.
— Дойдохме да проверим нещо — каза Ричър — във връзка с вчерашния ни разговор. Не знаехме, че сте излезли.
— Напротив, знаели сте. Нали се разминахме на завоя.
— Изглежда, не сме ви забелязали.
— Вие сте частни детективи. Длъжни сте да забелязвате всичко.
— Търсим изчезнала жена — каза Ричър. — Може би сме преуморени.
— Какво искахте да проверите?
— Онзи ден, когато сте отишли у Портърфилд, забелязахте ли да е пострадал по някакъв начин?
— Не, нищо му нямаше.
— Две ръце, два крака?
— Разбира се.
— А куцаше ли?
— Не.
— Разсъждаваше смислено, говореше нормално, така ли?
— Да, беше много любезен.
— Добре — каза Ричър. — Да се върнем към онзи случай, когато сте се разминали на черния път. Когато сте видели някой в колата му. Можете ли да ни го разкажете отново?
— Май нямаше никой. Объркала съм се.
— Да предположим, че не сте. Какво видяхте?
Тя се замисли.
— Стана много бързо. Две коли се разминаха и толкова. Духаше силен вятър, беше почти като пясъчна буря.
— И въпреки това — настоя Ричър. — Какво видяхте?
Тя помълча и каза:
— Момиче, което се извръща на другата страна. И нещо сребристо.
— Случката се е запечатала в паметта ви.
— Беше странно.
— Преди това виждали ли сте нещо подобно?
— Никога.
— А след това?
— Никога.
— Сигурна ли сте? — попита Ричър. — В друга кола например? Самотен шофьор, който може би отива на запад от тук?
— Никога — повтори жената. — Подигравате ли ми се?
— Не, честна дума. Позволете да ви задам още един въпрос. Позволявате ли на чужди хора да използват когато си пожелаят пътищата, които пресичат вашия имот?
— Освен вас?
— Приемам упрека — отвърна Ричър. — Обичайно ли е съседите ви да използват горските пътища, които са на ваша територия?
— Не, не е.
— Не им позволявате да минават, така ли?
— Че защо да го правя?
— А виждали ли сте някой да минава оттук? Бракониер например?
— Никога — каза жената за четвърти път. — Какво става?
— Причината да дойдем тук е, че следвахме един джип. А той просто ни избяга. Тръгна по отбивката към вашата къща и продължи през гората. Но не знаем по кой точно път.