Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
— Даде ли му възможност наистина? Сигурна ли си?
Кристина повдигна рамене.
— Знаеш как беше, мамо. Цяла година. Просто не… — довърши с ръка фразата си. — Не съжалявам за станалото, мисля, че и ти не бива да съжаляваш.
— Не ми е за връзката ви с Джо, скъпа. Тревожа се за теб. Тези приятелства, които водят до… — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — … до интимност, траят повече от година и после свършват, би трябвало да вземат своето.
— Знам — кимаше Кристина. — Така си е.
— Гледам те сега, знам, че е глупаво и недей да ми се смееш, но не виждам моето малко щастливо момиченце. И бедното ми глупаво сърце просто се къса. — Кристина се опита да я спре, но майка ѝ я докосна по рамото и продължи нататък. — Не, знам какво ти е на главата. Поне нещичко знам. Онзи Брайън, бременността, а сега тази история. Знам, скъпа, колко боли, макар и да не го показваш. Но все си мисля, че всеки път, когато скъсаш с някого, когато нещо приключи, сякаш умира и частица от теб. И то онази частица, където живее надеждата и която не искаш да загубиш.
По бузата на Кристина се плъзна една сълза. Тя я изтри с пръст.
— Добрата новина е, че не възлагах големи надежди на Джо.
— Тогава защо каза, че ще се венчавате?
Кристина поклати глава.
— Не знам. От глупост. Исках да убедя себе си, че мога да направя това, за което говориш и ти — да се обвържа с някого и то здраво. Да съм и аз като хората, мамо. Разбираш за какво говоря, нали? Толкова се изморяваш в един момент от чакането, от празнотата.
Майка ѝ се облегна назад и за миг впери поглед в хоризонта.
— Наистина отношенията трябва да са истински, в това е цялата работа. Трябва да си намериш истинския човек.
— Да, но къде е той? И аз това се питам, мамо. Къде, по дяволите, е той?
— Кристина? Обажда се Марк Духър.
— Марк? Наред ли е всичко при теб?
В слушалката се чу премерен смях.
— Да. Притеснявах се за теб. Тук ни сполетя едно доста силничко земетресение, сигурно вече си чула. Няколко човека не се появиха на работа и ти бе една от тях. Опитахме се да се свържем с теб вкъщи, но никой не отговаряше…
— Бях ли задължена да идвам? Изпитите ми са другата седмица. Нали чак след тях щях да започвам? Мисля, че споменах на Джо…
— Не, всичко е наред. Просто се притесних, това е всичко. Помня, че ми беше говорила за Оджай и си помислих дали твоите родители не знаят нещо за теб, добре ли си, зле ли си.
— Добре съм. Знаеш ли, преди пет минути си мислех за теб. Когато пихме шампанското. Помниш ли? Забравеното изкуство?
— Помня. А как е там на юг, между другото?
Тя надникна през френските врати. Навън се спускаше уханна вечер.
— Тъкмо настъпи розовият час — каза. — Класическият розов час.
Почти виждаше усмивката му.
— Обаждам ти се от телефона в колата. Намирам се на завоя на Арми стрийт на път за вкъщи. Тук пък е един класически сив час. — За миг настана пауза. — Чух за теб и Джо. Съжалявам.
— Ами, благодаря…
Пак настъпи мълчание. Кристина се чувстваше неудобно. Помисли си, че Марк не желае да я напряга. Но в следващия миг той продължи:
— Какво тогава… късмет на изпитите. Навярно ще се видим след няколко седмици?
— Аз ще се обадя.
— Знам, че ще се обадиш. Тогава Джо вече ще е в Ел Ей. Не би трябвало да има никакви проблеми.
— Знам. Дано.
— Никакви „дано“. Това е обещание. Ако имаш някакви проблеми, искам веднага да ме потърсиш, чуваш ли?
— Чувам. Ще те потърся.
— Добре. — По линията се чу пращене. — Съжалявам, връзката ще прекъсне. Дръж се, Кристина. Нещата ще се оправят, ще видиш. Радвам се, че всичко при теб е наред.
— Наред е. А при Марк?
— И при него.
— Благодаря за обаждането. Беше много мило.
Наистина бе розовият час, но освен това и часът на жълтите пълчища. В полумрака хиляди свирепи пчели налитаха като скакалци, дирейки по хълмовете храна, и да останеш навън по това време бе истинско предизвикателство.
Но когато имаха възможност Бил и Ирен винаги поемаха това предизвикателство. Кристина помнеше как като дете стотици пъти се бе крила в къщата, изпитвайки ужас да си покаже носа. Докато един ден баща ѝ не я сложи да седне пред него и не каза:
— Виж какво. Можем да излезем навън, където времето е чудесно, да се наслаждаваме на изгледа и да вдъхваме уханието на въздуха и на всичко наоколо, рискувайки единствено да бъдем нажилени от жълтата напаст. Или да се крием вътре, където няма жълта напаст, но сме си вътре и няма и наполовина да ни е толкова приятно. Аз лично винаги бих рискувал.
Тъй че тази вечер си бяха изнесли навън пастет, три вида сирена, корнишони, френски хлебчета и още какво ли не. След обаждането на Духър тя бе постояла за малко до френските прозорци, наблюдавайки родителите си. Те седяха в еднаквите си плетени столове, размахваха ръце и се смееха.