Вина

Къщата на родителите ѝ бе кацнала отстрани на едно от кръглите хълмчета на височина сто и петдесет метра. Басейнът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще полети в пространството.

Долу в ниското се виждаше градът, блещукащ в кристалния въздух — едно малко теракотено бижу, разположено в зелената пазва на природата. В далечината личаха планината Топа Топа и националният парк „Лос Падрес“, които разнообразяваха гледката. По-наблизо се простираха авокадовите и портокалови горички, игрището за голф, керемидените покриви от детството ѝ — и сега, ако погледнеше надясно, можеше да види покрива на своето училище „Виланова“, мястото, където учеха добрите момичета — католички като нея.

Виждаше и часовниковата кула на пощата и в тишината на утрото се носеше мелодията на „Една вълшебна вечер“. Кулата „свиреше“ популярни мелодии на всеки кръгъл час.

Погледът ѝ продължаваше да се рее. Видя дърветата на „Либи Парк“ в центъра, където бе слушала десетки невероятни концерти — блус, класика, джаз, рокендрол — всички знаменитости от Ел Ей обичаха да идват тук. Тук Холивуд разпускаше.

На езика на индианското племе чумаши Оджай означаваше „гнездо“ и тя си помисли, че името идеално отговаря на мястото. Това бе нейното гнездо, нейният дом. Отново се запита дали щеше да намери някога друго подобно място.

Майка ѝ се зададе от къщата, понесла на един поднос чай с лед. Тя работеше в брокерската къща на мъжа си като помощник, но днес си бе взела свободен ден, за да се види с дъщеря си.

Ирен Карера имаше орехов тен от прекомерното излагане на слънце. Стегнатото ѝ, благодарение на редовните упражнения, тяло все така продължаваше да е десет килограма над нормата, но това не ѝ пречеше да има самочувствието на красива жена, както, между другото, смятаха и всички наоколо. Обичаше да се разхожда около басейна с изрусена коса и позлатени чехли и хората я мислеха за празноглава. Но не и Кристина.

Ирен седна на плетения стол до шезлонга на дъщеря си, остави на масичката подноса с каната и чашите и сложи салфетки от двата края.

— Правилно избра кога да дойдеш. В Сан Франциско е имало ново земетресение.

Кристина скочи.

— Силно ли е било?

Майка ѝ ѝ подаде чашата.

— Казват, че било средна хубост. Макар че, мен ако питаш, всичките са еднакво лоши.

— Мен питай за това.

— Искаш ли да се обадиш на някого?

— Не, не. В такива случаи, мамо, не обичат да се претоварват телефонните линии. А и — отпи глътка тя, — няма на кого.

Майка ѝ се облегна назад и посочи лявата ръка на дъщеря си.

— Двамата с татко ти забелязахме, че нямаш халка. Но не искахме да те притесняваме вчера вечерта. Предполагам, че няма да се видим с Джо.

— Май да. — Кристина въздъхна. — Решението е мое. Нищо нямаше да излезе от връзката ни.

Около минута Ирен се залисваше с чая си с лед — добавяше лимон, захар, мента.