Няма връщане назад

— Не ви разбрах…

Сините очи се отвориха още по-широко и избликналото от тях недоумение изглеждаше напълно искрено.

— Ами… харесваше ли й как работят фризьорките например, или пък козметичките? Какво говореше за качеството на тяхната работа?

— Че какво да говори? Клиентите не са се оплаквали, значи, всичко е било наред.

— Клиентите са едно. Питам дали самата Елена бе доволна например как са я подстригали, как са й направили маникюра, как са минали козметичните процедури? На самата нея харесваше ли й?

— Ами тя не използваше тези услуги… А вие защо питате?

— Е, знае ли човек, може да не е била доволна от някой специалист, да е смятала, че въпросният човек работи лошо, не на нужното ниво, може дори да се е оплакала от него на собственика. Собственикът например да е уволнил този човек — и ето ви повод за отмъщение — мъгляво разясни Настя.

— Не — завъртя отрицателно глава Нина, — не е имало нищо подобно. Нали ви казвам, Ленка не използваше нашите услуги.

— Странно. — Настя стъпка по стъпка си проправяше път към това, което я интересуваше в момента. — Да работиш в салон за красота и да не използваш неговите услуги… Та това е толкова удобно, на самото ти работно място, не е нужно да ходиш някъде другаде. Сигурно при вас са предвидени и отстъпки за персонала?

— Да, пет процента. Но Лена нито веднъж не си направи нещо при нас. Момичетата дори се чудеха. Аз например използвам всичко: и сауната, и басейна, и изобщо всичко, което предлагаме тук. И момичетата правят същото, когато им се отвори пролука между клиентите. Правят си една на друга масажи, прически, маникюр, педикюр и така нататък. А Лена — не.

— Защо? Обясняваше ли го някак?

— Нищо не обясняваше. Просто не ги използваше — и толкоз.

— Тогава може би е посещавала някой друг салон, където работят специалисти, които повече са й харесвали? — предположи Настя.

— Ами, никакви салони не посещаваше! Аз изобщо се чудя…

Нина замълча и прехапа устна. Нещо крие? Случайно се изтърва и се уплаши? Може би вече става по-топло?

— На какво се чудите, Ниночка? — колкото можеше по-меко попита Настя, за да не подплаши момичето.

— А, нищо…

— Не, „нищо“ не ме задоволява — заговори тя малко по-строго, — все пак аз съм от милицията, трябва да знам всичко точно. Елена е била убита, това е нещо сериозно и не можем да минем с недомлъвки. Е, на какво се чудехте?

Нина въздъхна и започна да увива на пръста си кичур от дългата си, разпиляна по гърба й светла коса.

— Ами… с една дума, тя нали вече е мъртва… за покойниците не бива да се говори лошо…

„Трябва! — едва не извика Настя. — За умрелите от естествена смърт наистина е по-добре да се говорят само хубави неща, но за убитите трябва да се казва всичко — и хубавото, и лошото! Хайде де, момиченце, давай, казвай по-бързо своето „лошо“ за Елена Шчоткина-Сафронова, може би именно тук ще открия крайчеца на нишката, за който мога да се хвана. Хайде!“