Островът на изгубените [bg]

- Не помагате - скара им се Мал.

Иви заплака още по-силно.

- Иви, стига де. Това не си ти. Знаеш го. Не позволявай на крепостта на майка ми да влезе под кожата ти - взе да я успокоява Мал със страст, каквато досега не беше проявявала към нищо, доколкото я познаваше Иви.

- Просто такъв е маниерът на май... на Злодеида. Намира слабите ти места и ги удря едно по едно. Да не мислиш, че попаднахме на Вълшебното огледало случайно, като се има предвид, че групичката ни включва и Най-красивата на света?

- Мислиш, че е нарочно? - Иви изглеждаше малко по-спокойна и даже леко заинтригувана.

- Мисля, че е изпитание като всичко останало тук. Като Карлос и гаргойлите или Джей и Устата.

- Добре - кимна Иви бавно. - Наистина ли мислиш, че ще се справя?

- Сигурна съм, че ще се справиш, загубенячко такава. Тоест, Най-красива загубенячко - ухили се Мал.

Иви също се ухили в отговор.

Е, добре, може би щеше да се справи.

- Чела съм това заклинание стотици пъти в гримоара на майка ми.

- Само така - насърчи я Мал и я тупна по гърба.

- Виждам думите съвсем ясно, сякаш страницата е пред очите ми - продължи Иви малко по-високо и се поизправи.

- Точно така, браво. Разбира се, че можеш. Заклинанието е класика.

- Класика - каза си Иви. - И аз така го нарекох. Помниш ли?

Щеше ли да успее?

Тя погледна остарялото си, грозно отражение право в очите.

- Прах от мумия, за да се състаря! - извика тя.

Изведнъж бръчките й изчезнаха. Карлос нададе радостен възглас, защото и неговите бяха изчезнали. Никак не му беше харесало да гледа злобарските бръчки по лицето си.

Иви се усмихна.

- За скриване на дрехите, черна роза!

След секунда дрехите на всички се върнаха към нормалния си вид.

- За да си състаря гласа, старчески кикот! - продължи тя и още докато го казваше, възвърна истинския си глас, млад и мелодичен.

Джей се засмя от радост, но вече не с дрезгавия смях на старец.

- За бялата коса - писък на ужас! - каза Иви и видя как косата й върна красивия си, наситеносин цвят. Гъстите виолетови къдри на Мал също се завърнаха, а в косата на Карлос се появи черното.

Иви бе почти готова и гласът й зазвуча с повече увереност, докато си припомняше последните думи на заклинанието.

- Порив на вятър - да раздуха омразата, и гръмотевица, за да разбъркам всичко! Това е посланието ми, а сега развали заклинанието!

И четиримата запляскаха с ръце и започнаха да подскачат като полудели. Дори Иви се усмихваше широко.

Никога не се бе радвала толкова да види образа си в огледалото, но сега, когато вече изглеждаше като себе си, осъзна, че веднъж в живота й никой не се интересува как изглежда. Включително самата тя.

Беше като магия.