Всяко мъртво нещо [bg]

Нямаше нужда от много акъл да се досети човек, четейки между редовете, че главният заподозрян е била Адилейд или брат й, а може би и двамата. Малотиражните местни вестници понякога не отпечатват всички новини; много често има случаи, когато хората вече знаят основната новина и тогава патриотично настроени местни вестникари пишат разни дивотии и дяволии и пропускат главното, за да не разпалват любопитството на външни читатели.

Старата библиотекарка ме гледаше все по-отровно, затова привърших с четенето, преснимах интересуващите ме статии, прибрах ги в джоба и излязох на улицата.

Точно пред моята кола отвън бе паркиран автомобил — ако съдим по надписа — на хейвънското шерифство. На шофьорската врата на мустанга се бе облегнал заместник-шериф в чиста, отлично изгладена униформа. Търпеливо ме чакаше. Когато се приближих достатъчно, веднага различих внушителните мускули под блестящата риза. Очите му обаче бяха мътни, с тъп израз. Приличаше на задник. И си бе такъв. Просто як задник.

— Вашътъ кула ли и тъзи? — попита ме с типичния за жителите на Вирджиния провлачен изговор, подпъхнал палци в колана с искрящата тока и всички останали полицейски принадлежности. Носеше елегантно изработена картичка на ризата с името му: Бърнс.

— Ъхъ — отвърнах, имитирайки акцента му. Това ми е един от най-лошите навици, но какво да се прави. Лицевите мускули на ченгето заиграха, челюстта му се стегна. Като че преди това пък не бе стегната.

— Казъхъ ми, чи съ интирисувате ут стари вйестници?

— Много обичам кръстословици. Едно време ги правеха по-готини.

— Рипуртер, ъ?

Като го слушах, бе съвсем ясно, че този човек не чете много-много; не и нещо, което да няма много снимки или да не съдържа послание от Бога.

— Ни съм — отвърнах, леко ядосан вече. — Тук многу рипуртери ли имъ?

Сигурен бях, че не ме взема за журналист. Може би му изглеждах доста книжен човек, но това бе вероятно защото неволно е правел сравнение със себе си. Или просто приемаше антипатичните му люде като хора с литературни наклонности. Само библиотекарката ме бе накиснала. Най-вероятно ме бе помислила за репортер от жълтата преса, от американските папараци, човек, който гледа да спечели някой и друг долар от нечистото минало на Хейвън. Или да разрови вехти неща, да събуди старите призраци.

— Сига ви изпрувождъм ду крайъ нъ гръдъ — рече той. — Взел съм ви и чантътъ. И повичи ни искъм дъ ви виждъм.

Тръгна към полицейската кола, отвори вратата и измъкна моя сак. Ох. Започваше да ми писва от този Бърнс.

— Не съм готов да си тръгвам още — заявих твърдо. — Затова може би ще върнеш чантата ми в мотела. В моята стая. И като разопаковаш багажа, да сложиш чорапите ми отляво, бельото отдясно. Чу ли?

Той пусна чантата на земята и заканително закрачи към мен.

— Хей, чакай малко — рекох, — имам си документи, полицейска карта — и бръкнах във вътрешния джоб на сакото. — Ето, аз…