Всяко мъртво нещо [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-136-1
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Всяко мъртво нещо [bg]». Краткое содержание книги:
„Романът, който надмина «Мълчанието на агнетата».“ Ню Йорк Таймс
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишерс Уикли
„Ханибал Лектър? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
— Изглежда доста по-дебела работа от просто отпускане на душите. Я, по-добре вие, момчета, всички да дойдете в участъка. Хем ще се охладите малко.
— Виж кво, Уолъс, хайде да не се заяждаме сега — говореше онзи, който ме бе налагал методично и садистично на масата. Тениската му бе окървавена отпред, но това не бе негова кръв. Десният му юмрук бе подпухнал.
Уолъс се замисли за миг, после махна ръка от револвера.
— Добре, Клийт, но все пак…
Гласът му бавно заглъхна. Знаеше, че каквото и да каже, тези типове тук няма да му обърнат особено внимание. Кимна на малката тълпа, сякаш сам бе взел решението да не ги закача повече.
— Вие, господине, по-добре да си тръгвате — рече той, като се обърна накрая и към мен.
Станах, бавно закрачих към вратата. Лявото ми око вече бе почти затворено. Челюстта ми се подуваше бавно, но болезнено. В устата си усещах кръвта. Излязох. Никой не каза нищо.
Прибрах се в мотела и съблякох ризата. Опитах се да се поизчистя, да се погрижа за лицето си. Лявото око бе вече съвсем затворено. Челюстта ми бе силно издута и посиняла отдясно. Ръката ме болеше силно, там, където по главата ме бе ударил стикът, имах дълга, мокра резка. Направих полууспешен опит за първа помощ и се обадих на Уолтър Коул, за да разбера дали има нещо ново по убийството на Стивън Бартън. Оказа се, че него го няма в службата. Обадих се в дома му, там се включи телефонният секретар. Продиктувах номера на мотела и се опитах да поспя.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин небето бе сиво и мрачно. Въздухът тежеше, канеше се да вали. Всичко ме болеше, когато станах от леглото. Лицето ми бе издуто, подпухнало. Лявото око имаше кръв отдолу, а под дясната ми буза някой сякаш бе напъхал доста памук. Костюмът ми бе намачкан още от вчерашното пътуване, имаше разкъсани места от сбиването в бара. Оставих сакото на закачалка, облякох памучни панталони, бяла риза, черно сако. Порових се в чантата, намерих дори черна копринена вратовръзка; реших да я сложа, за да не приличам на бродяга. Минах с колата по главната улица. Никъде не зърнах червен джип, нито пък хората, които бяха в него.
Спрях пред малкия ресторант, купих си „Вашингтон Поуст“ от бензиностанцията отсреща и влязох да поръчам закуска. Минаваше девет, но все още имаше хора — и по масите, и на барчето. Оплакваха се от времето, а като ме видяха, заговориха и за мен или така ми се стори, но все пак долових бързи погледи, многозначителни усмивки, побутване с лакти на съседите.
Седнах на маса в ъгъла, прелистих вестника. Жена на зряла възраст с бяла престилка и синя униформа тръгна към мен. На гърдите й отляво бе бродирано името Доръти, носеше бележник и вежливо ме попита какво ще желая. Избрах си бял хляб, препечен, бекон и кафе. Вместо да си тръгне веднага, жената се завъртя около мен несигурно, престраши се след малко и попита:
— Вие ли сте онзи, който снощи обърнал наопаки бара отсреща и сритал момчетата от постоянното присъствие?
— Лично — рекох и я погледнах в очите.
Тя кимна одобрително.
— Тогава при мен няма да плащате, аз ви черпя.
Усмихна се знаещо и някак весело и погледите ни пак се срещнаха.
— Но не си правете илюзии относно почерпката. Не е за постоянно. Не сте чак такъв красавец.
Върна се зад бара и закачи поръчката ми на стената отзад.
По главната улица почти нямаше трафик. Повечето коли и камиони минаваха транзит. През деня Хейвън не изглеждаше по-приветлив или по-гостоприемен, отколкото през нощта. Наблизо се виждаха реклама за търговия със стари коли, покривът на местната гимназия, малко по-надолу по улицата бяха някакви магазинчета и барът. Хора почти не минаваха. Все едно бе досаден неделен следобед. Но пък, изглежда, Хейвън постоянно бе в това състояние.
Довърших закуската, станах и оставих бакшиш на масата. Доръти се наведе над тезгяха, когато минах на път към вратата, гърдите й под блузата се разляха върху него.
— Е, чао, засега — рече тя.
Другите клиенти ме изгледаха над чашите с кафе. Някои извърнаха глави, за да ме огледат по-добре.
Качих се на колата и тръгнах към обществената библиотека. Оказа се ново едноетажно здание чак на края на града. Приветлива и красива чернокожа библиотекарка някъде в началото на тридесетте си години говореше зад гишето с друга — бяла и доста по-възрастна жена. Косата на втората приличаше на стоманени нишки. Нещо подобно долових и в погледа й, когато ме изгледа с видима неприязън.