Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Не зная… — подсмихна се „чистачът“. — Може би вашата жена.

Тъкмо пресичаха улицата и вървяха покрай една ограда.

— Аз нямам жена — сухо отвърна полковникът, давайки да разбере на лейтенанта, че е проявил явна нетактичност. И веднага попита: — Тази камера записва ли? Или предава сигнал?

— Във вашия случай предава.

— На какво разстояние?

— На не повече от двеста метра. А за сигурно постоянно приемане — около сто метра.

— Значи, на разстояние от сто метра по права линия от жилището ми седи оператор с телевизор и видео?

— Да — кимна младежът. — Или е седял. Нали сега камерите спят.

— Къде се намира той, според теб? В квартира под наем?

— А, защо? — сви рамене лейтенантът. — Имайки предвид дискретния характер на наблюдението, по-скоро в кола. Не сте ли забелязали близо до дома ви подозрителна кола? Обикновено това е микробус…

— Трябва да помисля — съсредоточено кимна полковникът. — А отдавна ли са монтирани камерите?

— По всичко личи, че преди около две седмици. Или, може би, месец.

— А колко дълго са работили?

— Захранващите блокове практически не са презареждани. Мисля, че общо само около час — час и половина. Може би — два.

Стигнаха до централния вход на ВДНХ10. Ходасевич спря. „Чистачът“ въпросително го погледна.

Валерий Петрович пъхна ръка в джоба си и извади портфейл. Извади оттам стодоларова банкнота и я подаде на лейтенанта.

— Вземи.

Момчето се изчерви и по детски скри ръце зад гърба си.

— Моля ви, Валерий Петрович. Аз само от уважение към вас… И към Олег Николаевич…

— Вземи, вземи — настойчиво повтори Ходасевич. — Всеки труд трябва да се заплаща. Безплатно, както казва Шаляпин, пеят само птичките.

Лейтенантът отчаяно завъртя глава.

— Виж какво — строго каза полковникът. — Имам за теб още една работа. За която ти нито с Олег Николаевич, нито с мен си се уговарял. Така че взимай парите и да вървим.

„Чистачът“ внимателно и неловко прибра банкнотата.

Ходасевич направи няколко крачки към платното и вдигна ръка. Моментално до него изскърцаха спирачките на бежова лада.

— Улица „Металург“. Плащам двеста — каза Ходасевич през отворения прозорец на колата. Шофьорът кимна.

Полковникът направи властен жест към лейтенанта — тоест, сядай. Лейтенантът се качи в колата.