Оскар за смъртоносна роля [bg]

„Дявол да го вземе, какво да правя?! Макс, естествено, ще се зарадва и веднага ще ми предложи да се оженим, ама аз… Не искам да се омъжвам за него! Не искам и това е! А дете от него още по-малко искам!!!“.

Таня бавно, много бавно оправи пред малкото огледалце косата си, начерви устните си, приглади с ръка невидима гънка на блузата си. Всъщност, много й се искаше вратата на реанимацията изведнъж да се отвори. И на прага да се появи Кирил Евгениевич. Би сложил нежно ръка на рамото й, би я прегърнал ласкаво и би й казал: „Не се безпокой, Танечка. Ние с теб с всичко ще се справим!“.

Но той така и не излезе. Таня го разбираше — той и без това беше вложил много сили, за да измъкне съвсем непознатото момиче от перипетиите. Бе извършил длъжностно престъпление, бе променил медицинското заключение, бе се оправил с ония тарикати — охранителите… Не го е направил само от добро сърце… Явно е искал тя да се възхити от него. Да го оцени. За да стане нещо между тях. Пък и самата Таня искаше това! Нали искрата бе пламнала още от пръв поглед между тях! Неслучайно й се струваше, че го познава още от детството си… И докторът явно също бе почувствал нещо подобно, макар да казват, че мъжете хич не вярват в приказките за прекрасни принцеси… Но Кирил съвсем точно бе решил, че тя е неговото момиче. И изведнъж такъв провал — потенциалната принцеса май се оказва в особено положение. Естествено, от друг…

„Чакай, не се паникьосвай още! — опитваше се да се успокои тя. — Нищо още не се знае. Може пък по друга причина да плюскам като слон. И да ми се гади по триста други причини! Ще си купя сега тест, а той ще се окаже отрицателен! Ето тогава ще дойда при Кирил и ще му кажа: Явно си страхотен хирург, но като гинеколог не те бива! И тогава аз… и тогава ние с него…“

Постара се да изгони от главата си греховните мисли. За последен път се погледна в огледалцето, пъхна го отново в чантата си и с бодра крачка излезе от реанимацията. Добре би било да излезе от тази болница, както и влезе — без проблеми. В девет сигурно ще е още по-лесно да се измъкне, отколкото рано сутринта, защото наоколо цари суетня, визитации, комисии, студенти, роднини на пациентите, които с нетърпение чакат лекарите…

На стълбищната площадка пред реанимацията се оказа пълно с народ — група младоци с бели престилки, уплашени очи и цигари, разплакана кавказка жена, май дагестанка, с черна забрадка, двама угрижени мъже с тънки якета… Всички те посрещнаха Таня с тревожни погледи, явно чакаха от реанимацията да се появи лекар.

— Вие ли сте Ирина Аркадиевна? — спусна се към Таня дагестанката.

— Н-н-не… — измърмори Таня, като натискаше копчето на асансьора.

— А тя кога ще излезе? — не я оставяше на мира жената.

— Много скоро. Чакайте — меко каза Таня (естествено нямаща понятие коя е Ирина Аркадиевна и изобщо ще излезе ли тя).

— Ирина Аркадиевна обеща, че ще дойде в девет часа! — настояваше жената.