Островът на скъпоценностите

Погледът на нейните прекрасни очи беше отправен към звездите. Ликът й беше като на ангел, спуснал се от далечни висини. Аз не можех да отклоня взор от нея и се осмелих, увлечен от обаянието, което упражняваше, да сложа ръка върху нейната.

— Познаваш ли любовта? — попитах с тих глас.

— Не зная.

— Значи никога не си обичала?

— Може би все пак. Или не е любов онова, което човек изпитва към майката и брата?

— Да. Но има и една друга любов, която е безкрайно по-богата и ощастливяваща и превръща тази клета земя в обиталище на блаженството.

— Коя имаш предвид?

— Любовта в сърцето на мъжа и жената. Ти опознала ли си я?

— Не. Аз мъж не съм познавала, не съм искала и не съм обичала.

— И сега също още не познаваш и обичаш някой мъж?

— Бива ли според вашите обичаи една жена да каже това?

— Да.

— На кого може да го каже?

— На този, когото обича.

— Ама тогава нали той ще знае, че тя го обича.

— Че защо да не бива да го знае?

— Ами ако той пък не я обича?

— О-о, любовта е всемогъща и никое сърце не може да й противостои. Който обича с дълбините на своето сърце, той ще намери ответна любов.

— Дано да е вярно това! — прошепна тя унесено.

Аз притеглих ръката й до сърцето си и обвих ръце около възхитителното същество. Плътно и задушевно лежеше тя на моите разтуптени от безкрайното блаженство гърди.

— Душа моя, ангел мой, богиньо моя, искаш ли да станеш моя жена, искаш ли да пребиваваш при мен, сега и завинаги?

— Сега и завинаги! — прошушна тя, отвръщайки на целувката, която притиснах към нейните устни.

— Тогава ти се заклевам, че всеки миг от моя живот, всяко дихание на моите гърди и всеки удар на моето сърце ще принадлежи единствено на теб, Раббадах!

Ние седяхме, плътно обгърнати, един до друг: звездите искряха като диаманти, Южният кръст блестеше към нас; ала звездите, които бяха изгрели в моето сърце, сияеха много по-ярко от брилянтите на тропическото небе.

Долу при огъня междувременно разговорът бе стигнал своя край и хората се приготвиха да се отправят към почивка. Мъжете проснаха завивките си в близост до огъня, а двамина от тях се изкачиха по въжената стълба от сукани палмови влакна на плавателния съд, за да поемат нощната вахта. С това на нашия мир за днес бе сложен край и ние се надигнахме, за да се отправим на свой ред към почивката. При вратата към кабината на Раббадах аз си взех с дълга, нежна целувка сбогом с любимата.

Тази нощ сънят дълго бягаше от мен. Сърцето ми беше изпълнено с блаженство, мислите ми странстваха из бъдещето, а възбуденото въображение ми рисуваше най-магични картини. Глупакът аз! Аз си нямах и понятие, че край нас дебне предателството и че достопочтените лица на двамата новопристигнали бяха само маска, зад която се таяха най-тъмни намерения…

Няколко седмици по-късно «Бадая» пристигна в Калкута. Двамата ласкари се бяха изявили като много полезни хора и с разни дребни услуги бяха съумели да спечелят обичта на моряците. Беше вечер, когато нашият съд хвърли котва. Капитанът даде заповед никой да не напуска кораба, но той самият се качи на малката лодка и собственоръчно загреба към брега, след като бе получил от мен тайния знак на тхагите. Аз останах, любопитен да узная дали влиянието на фанзегара достигаше до средището на една отдавна намираща се в притежание на Англия провинция.