Великият лов

— Не позволявай Рога да те обсеби, Ранд — каза Агелмар. — Той може да обсеби един мъж и знам как става, — а това няма да е правилно. Един мъж трябва да следва дълга, а не славата. Каквото има да става, ще стане. Ако Рогът на Валийр трябва да засвири за Светлината, така и ще стане.

— Ето я и твоята Егвийн — каза Кайджин и му я посочи.

Агелмар се огледа и кимна, щом я забеляза редом до Нисура.

— Сега ще те оставя в ръцете й, Ранд ал-Тор. И запомни: тук нейните думи са закон, не твоите. Лейди Нисура, моля не бъдете прекалено сурови към него. Той просто искаше да се види с младата си приятелка, а не познава много добре порядките ни.

Егвийн последва Нисура, като леко кимна с глава на Агелмар и Кайджин — преднамерено не включи в жеста си Ранд. Гласът й беше твърд.

— Лорд Агелмар, лорд Кайджин. За толкова време трябваше да е научил по-добре порядките ни, но е прекалено голям, за да го напляска човек. Затова оставям Егвийн да се справи с него.

Агелмар потупа бащински Ранд по рамото.

— Видя ли. Можеш да говориш с нея, макар и не точно така, както ти се искаше. Хайде, Кайджин. С теб имаме да огледаме още неща. Амирлин все още настоява за… — Гласът му заглъхна, докато се отдалечаваха. Ранд остана на място, загледан в Егвийн.

Жените продължаваха да ги наблюдават. Гледаха нея, както и Ранд. Очакваха да видят какво ще направи. „Значи от мен очакват да се справя с него, нали?“ Но усещаше, че сърцето й ще изскочи от гърдите й и ще полети към него. Косата му имаше нужда от гребен. На лицето му се бе изписал гняв, обида и умора.

— Ела с мен — каза тя. Зад гърба им се чу глух ропот, когато той закрачи до нея по коридора, по-далече от женското отделение. Ранд сякаш се бореше със себе си, търсеше какво да й каже.

— Чух за твоите… подвизи — каза тя най-сетне. — Как си тичал снощи из женските отделения с меч в ръка. Как си влязъл с препасан меч на аудиенцията с Амирлинския трон. — Той все още не отговаряше нищо, забил сърдито поглед в пода. — Тя не те е… наранила, нали? — Не можа да се насили да го попита дали са го опитомили: съвсем не й приличаше на питомен, но пък и тя не знаеше как трябва да изглежда един мъж след това.

Той трепна.

— Не. Не е… Егвийн. Амирлин… — Той замълча и поклати глава. — Не ме нарани.

Егвийн имаше усещането, че той се канеше да каже нещо съвсем друго. Обикновено можеше да усети какво се опитва да скрие от нея, но когато станеше прекалено упорит, й бе по-лесно да измъкне тухла от стена с ноктите си, отколкото някоя дума от устата му. Ако се съдеше по стиснатите му челюсти, сега той беше точно толкова упорит.

— Какво искаше тя от теб, Ранд?

— Нищо важно. Тавирен. Искаше да види тавирен. — Чертите му омекнаха и той я погледна в очите. — А с теб какво стана, Егвийн? Добре ли си? Моарейн ми каза, че ще се оправиш, но беше така отпусната… Отначало си помислих, че си умряла.

— Е, не съм. — Тя се засмя. Не си спомняше нищо от онова, което я беше сполетяло през нощта след като бе помолила Мат да я придружи в тъмницата, чак докато се събуди на заранта в леглото си. Но според това, което чу за снощните събития, общо взето се радваше, че не помни нищо. — Моарейн ми каза, че би ми оставила главоболие заради глупостта, която съм проявила, ако е можела да излекува само останалото, но няма как.