Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
На свой ред Сокоро обърна лице към полицая, за да се види как сълзите се стичат по него.
— Още веднъж ви се извинявам. Казах го съвсем неволно. Искрено съжалявам — разкайваше се полицаят.
— Приемаме извиненията ви — отвърна Мигел с достойнство. — Не бихте ли могли сега да ни помогнете да продължим пътя си безпрепятствено?
— Почакайте малко, ако обичате.
Полицаят бързо се отдалечи и скоро вече разговаряше с един сержант до бариерата. Сержантът го изслуша внимателно, погледна към малкото траурно шествие и кимна. По-младият му колега отново се върна.
— Простете, че сме поизнервени, сър. — И като сниши глас, добави поверително: — Истината е, че проверката за алкохол е само прикритие, а всъщност ние търсим ония похитители. Чухте ли какво са направили днес в Уайт Плейнс?
— Чух — мрачно отвърна Мигел. — Истински ужас.
Колата пред тях беше потеглила и се отвори малко място в колоната.
— И двамата ви шофьори да минат наляво, сър. Следвайте ме до бариерата, а след това се включете в потока зад нея. И още веднъж се извинявам за неуместната си шега.
Той махна на двете коли да го следват и даде знак на третата да продължава да се изнася вдясно. Мигел пак се огледа за плимута, но като не го видя, си каза, че Карлос ще се оправи и сам някак си.
Сценарият им бе преодолял първата преграда. Втората ги чакаше на „Титърбъроу“. Дали щеше номерът им да мине и там? Докато пребиваваха в Хакензак, Мигел на два пъти бе посещавал малкото летище, използвано главно от частни самолети, за да се запознае с точния му план. На денонощие имаше по около четиристотин кацания и излитания, много от които ставаха нощем. Покрай североизточната му граница стояха базирани около сто самолета, а вляво от тях, на северозапад, се издигаха постройките на шест авиокомпании, всяка с отделен вход за летището и собствена охрана. Най-голямата от тях бе „Брунсуик Ейвиейшън“, към чиито услуги Мигел бе насочил пристигащия от Колумбия „Лиърджет 55 ЛР“.
Представяйки се пред неговия директор за собственик на частния самолет, той успя да събере сведения за натовареността на паркингите, рульожките и стоянките. Оказа се, че вратата към най-малко използвания поради отдалечеността си паркинг в южната част на летището е заключена, но при поискване може да бъде отваряна от всяка от шестте компании. Едва тогава, използувайки своя агент в нюйоркското консулство на Колумбия, Мигел съобщи в Богота, че изпратеният оттам самолет трябва да поиска разрешение за престой на някоя от стоянките, най-близо до южния вход. И едва сутринта, използувайки за последен път радиотелефона, поръча в „Брунсуик Ейвиейшън“ да отворят същия вход между 7,45 и 8,15 вечерта. От разговорите, водени с различни хора на летището, Мигел се бе убедил, че подобно желание не е необичайно, тъй като основната цел на управата, както сам бе казал един от нейните представители, е да осигури на клиентите си „дискретност и надеждност“. Особено след като един от тях, при това редовен, се оплакал след арестуването си, че го шпионират, защото разтревожен служител телефонирал на полицията за борба с трафиканти да провери подозрителните бали, разтоварвани от самолета му. Макар да не очакваше да се отърват без проверка, Мигел залагаше на това тя да не е толкова строга, колкото ако трябваше да минават през главния вход.
Пристигнаха десет минути след определения час — бе поръчал да отворят южната врата. И когато фаровете на катафалката я осветиха, тя се оказа заключена. Луис слезе да огледа ключалката. Рафаел също се приближи, оставил камионетката, после се запъти към Мигел, който не бе мръднал от мястото си.
— Ще я отворя, мамка й, само с един куршум — предложи му той.
Мигел поклати глава, озадачен защо няма поне някой от пилотите на самолета. Дали не са закъснели и те? Затова нареди на Луис и Рафаел:
— Връщаме се.
По обратния път ги настигна Карлос с плимута, останал явно незабелязан от полицаите. Сега задачата му бе да чака отвън, докато се върнат първите два автомобила.
Зад вратата, която се изпречи между тях и ярко осветената сграда на „Брунсуик“, имаше униформен пазач, а до него стоеше висок, малко плешив мъж в цивилно облекло и напрегнато се взираше в приближаващата катафалка. Дали не беше детектив от полицията? Мигел отново усети, как му се свива стомахът.
Цивилният се приближи. Трябва да беше малко над петдесетте и стъпваше властно. Луис смъкна прозореца, за да го чуе.
— Имате ли необичайна пратка за сеньор Писаро?
Вълна на облекчение заля Мигел. Това беше предварително уговорената парола. Той веднага каза добре заученият отговор.