Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
— Всички съвети, които той даде, бяха мъдри, Мидори-сан. И мисля, че всичко, което направи, беше правилно. Господарят Ябу не награждава всеки с лека ръка, а три хиляди коку е щедър подарък.
— Да, но корабът сега е на Торанага — заедно с всичките пари.
— Да, идеята на Ябу-сама да предложи кораба в дар на Торанага-сама бе гениална. Оми-сан му я подсказа — и затова заслужава подаръка. Оми-сан трябва да получи признание като пръв васал. — Кику съвсем леко преиначи нещата, защото знаеше, че Оми го заплашваше голяма опасност, както и всички обитатели на къщата. Каквото е писано да става — ще стане, каза си тя. Но няма нищо лошо в това да успокоиш една хубава, добра жена.
— Да, разбирам — съгласи се Мидори. Дано е истина, замоли тя боговете. Дано да е истина. После прегърна момичето и очите й се напълниха със сълзи. — Благодаря ви. Толкова сте добра, Кику-сан, толкова сте добра.
Тя беше седемнадесетгодишна.
Глава осма
— Какво ще кажеш, англичанино?
— Според мен ще има буря.
— Кога?
— Преди залез.
Наближаваше пладне и двамата стояха на квартердека на галерата под мрачното оловно небе. Вече втори ден бяха в открито море.
— Какво щеше да направиш, ако корабът беше твой?
— Кога ще стигнем до мястото, където отиваме?
— След залез слънце.
— А колко е до най-близката суша?
— Четири — пет часа. Но ако обърнем към брега, това ще ни отнеме половин ден, а аз не мога да си го позволя. Какво би направил?
Блакторн се замисли. През първата нощ галерата се спусна надолу покрай източното крайбрежие на полуостров Идзу, подпомогната от голямото платно на средната мачта. Като се изравниха с най-южния нос — нос Ито, Родригес пое курс запад — югозапад, отказа се от сигурността на крайбрежието и излезе, в открито море. Целта беше нос Шинто, на разстояние двеста мили.
— При нормални обстоятелства с галера като тази бих плавал покрай брега, от съображения за сигурност — обясни му Родригес — но сега това би ни отнело много време, а то ми е най-ценно. Торанага ми нареди да закарам Тода до Анджиро и да го върна възможно най-бързо. Ако съм много бърз — чака ме голяма награда. С кратко пътуване като това чудесно би се справил и някой от техните лоцмани, само че горкият би припаднал от страх при мисълта, че кара такъв важен даймио като стария Тода, особено, ако не се вижда суша. Японците хич не си падат по открито море. Големи пирати и воини са, но да са близо до брега. Дълбочината им изкарва акъла. Старият тайко дори издаде закон, че малкото японски океански кораби трябва винаги да се направляват от лоцмани португалци. И законът важи до ден — днешен.
— Защо е издал такъв закон? Родригес сви рамене.
— Сигурно някой му е подсказал идеята.
— Кой?
— Твоят откраднат дневник, португалският — чий беше?
— Не знам. Нямаше име, нито подпис.
— Откъде го беше взел?
— Даде ми го главният търговец на холандската Източно-индийска компания.
— А той откъде го имаше?
Този път Блакторн сви рамене. Родригес се засмя, но смехът му не беше никак весел.
— Впрочем и не допусках, че ще ми кажеш — но който то е откраднал и продал, дано вечно гори в ада!
— Ти на служба при този Торанага ли си?
— Не. Двамата с моя капитан бяхме само за малко в Осака. Това пътуване е нещо като услуга на Торанага. Капитанът предложи аз да управлявам кораба — аз съм лоцман на… — Родригес млъкна. — Все забравям, че си враг, англичанино.
— Португалия и Англия векове наред са били съюзници.
— Но не и сега. Слез долу, англичанино. Изморен си, както и аз, а уморените вършат грешки. Като си починеш, качи се пак на палубата.
Така че Блакторн слезе долу в каютата на лоцмана и си полегна на леглото му. Дневникът на Родригес за това плаване беше върху масата, закована на пода, както и лоцманският стол на квартердека. Книгата беше подвързана с кожа и опърпана от употреба, но Блакторн не я разтвори.
— Защо си го оставил тук — беше го попитал той.
— Ако го скрия, ще започнеш да го търсиш. А като го оставя така, дори разтворен, знам, че няма да го докоснеш, нито ще надникнеш вътре без мое разрешение. Ти си лоцман, а не някой шкембест, развратен, крадлив търговец или войник.
— Ще го прочета. И ти би направил същото на мое място.
— Не и без разрешение, англичанино. Никой лоцман няма да постъпи така — дори и аз.
Блакторн хвърли поглед към книгата, после затвори очи. Спа дълбоко — целия ден и част от нощта. Както винаги се събуди точно преди изгрев слънце. Трябваше му малко време, за да свикне отново с необичайното полюшкване на галерата, ударите на тъпана, който диктуваше ритъма на веслата. Полежа по гръб в тъмнината с ръце под главата и се замисли за собствения си кораб, само и само да не се притеснява за онова, което го чакаше в Осака. Едно по едно. Мисли за Фелисити, за Тюдор, за дома. Или не, не сега. Мисли за това, че ако и другите португалци са като Родригес, шансовете ти няма да са лоши. Ще имаш кораб, с който да се прибереш у дома. Лоцманите не са врагове и по дяволите всичко останало! Не, не е така, момче! Ти си англичанин — омразен еретик и антихрист. Този свят е в ръцете на католиците. Беше в ръцете им. Сега ние с холандците ще ги разбием на пух и прах!