![Дръж се здраво [Hold Tight-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/1/1/drzh-se-zdravo-hold-tight-bg-download.jpg)
Дръж се здраво [Hold Tight-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дръж се здраво [Hold Tight-bg]». Краткое содержание книги:
Като капак на всичко Майк разбира, че съседското момче, чийто лекуващ лекар е той, се нуждае от спешна бъбречна трансплантация. Майк внезапно се оказва в центъра на експлозивна тайна, която може да взриви семейството на детето.
Друга съседка — Бетси Хил, майката на самоубилото се момче — случайно научава неподозирани неща за нощта, когато умира синът й. Но преди да научи още нещо Адам изчезва и целият квартал е разлюлян от шокиращите събития. И докато животът на тези семейства се сплита яростно и трагично, отдълго крити връзки и събития започват да изплават на повърхността и принуждават отчаяните родители да търсят отговор на въпроса: докъде биха стигнали, за да защитят любимите си хора.
Източник: http://www.books.bg/books/62/144539.html
Тиа кимна. Замълчаха. Все още бяха у Тиа. Джил гледаше телевизия на горния етаж. „Хана Монтана“ се носеше оттам на приливи.
— И какво означава това според теб, Бетси?
— Всички отричаха да са виждали Спенсър през онази нощ. Твърдяха, че бил сам.
— И това те кара да смяташ, че не е било така?
— Да.
— А ако не е бил сам, какво значи това?
Бетси се замисли.
— Не знам.
— Нали сте получили прощалното му писмо?
— Само като текст. Всеки може да прати SMS.
Тиа пак се усети. В определен смисъл двете майки си противостояха. Ако Бетси Хил се окажеше права за снимката, значи Адам е лъгал. А щом Адам е лъгал, един господ знае какво точно е станало през онази нощ.
Тиа реши, че е по-добре да не казва на Бетси за разменените в чата реплики между Адам и СиДжей. Поне засега. Докато не узнаеше още.
— Не обърнах внимание на някои признаци — каза Бетси.
— Какви?
Бетси Хил затвори очи.
— Бетси?
— Веднъж го изшпионирах. Е, не точно, но… Беше станал току-що от компютъра и щом излезе от стаята, аз се шмугнах вътре. Да видя с какво се занимава. Не биваше да го правя, нали ме разбираш? Нямах право да се пъхам в личния му живот.
Тиа премълча.
— И все пак кликнах върху оная стрелка НАЗАД, дето е отгоре на браузъра. Нали я знаеш?
Тиа кимна.
— А той… бе гледал сайтове за самоубийства — разни истории за деца, които се самоубили, неща от този род. Нямах много време за гледане. И не направих нищо по въпроса. Просто го блокирах в мисълта си.
Тиа продължи да разглежда Спенсър на снимката. Търсеше признаци, че момчето ще е мъртво след няколко часа, сякаш щеше да му е изписано на челото. Нищо не откри, но какво значение имаше?
— Показа ли тази снимка на Рон? — попита.
— Да.
— И какво?
— Чуди ми се за какво се ровя. Синът ни се самоуби, така че не разбирам към какво се стремиш, Бетси, вика ми. Смята, че го правя, за да постигна примирение.
— А не е ли така?
— Примирение — изплю думата Бетси, сякаш й горчеше в устата. — Какво изобщо означава това? Представи си, все едно, че минавам през някаква врата и я затварям след себе си, а Спенсър остава от другата страна. Не ми трябва подобно нещо, Тиа. Надали има нещо по-цинично от примирението.
Пак се умълчаха. Чуваше се единствено досадният смях на запис от шоуто на Джил.
— Полицията смята, че синът ти е избягал — каза Бетси, — а моят се е самоубил.
Тиа кимна.
— Ами ако грешат? Ако не са прави и в двата случая?
Двадесет и трета глава
Наш седеше в микробуса и обмисляше следващия си ход.
Имал бе нормално детство. Пределно ясно му бе, че ония типове, психиатрите, ще се ровят из ранните му години, дано намерят, че е бил жертва я на педофилия, я на консервативни свещеници. Нищо нямаше да намерят, ако питаха Наш. Родителите, братята и сестрите му бяха добри. Прекалено добри, може би. Като всяко нормално семейство, и те все го прикриваха. На някой сега това може да му се стори голяма грешка, но доста трудно е за едно семейство да приеме истината.
Наш бе природно интелигентен, затова отрано бе наясно, че е „повреден“, както биха се изразили някои. Хората вярват в онази мъдрост в стил „Параграф 22“, че поради заболяването си едно умствено нестабилно лице не може да осъзнава тази своя нестабилност. Но това не е вярно. Можеш да притежаваш, а и наистина притежаваш достатъчно самопознание, че да осъзнаеш лудото в себе си. Наш усещаше, че не всичките му жички са свързани и че може някъде в системата да има някой „бръмбар“. Съзнаваше, че е различен, че не е представител на нормалното. От което не следваше, че е по-малоценен — нито пък по-пълноценен. Знаеше, че умът му посещава някои особено мрачни места, където му харесваше. Но не усещаше нещата така, както другите ги усещаха; не съчувстваше на човешката болка така, както другите уж й съчувстваха.
Ключовата дума: уж.
На съседната седалка седеше Пиетра.
— Защо му е на човек да се изкарва толкова специален? — попита я той.
Тя не отвърна.
— Остави настрана факта, че нашата планета — дори нашата слънчева система — е толкова незначителна, колкото не можем да си представим. Представи си следното. Че си на един огромен плаж. И вземаш в ръката си едно-единствено зрънце пясък. Как смяташ: дали слънчевата ни система е толкова малка спрямо вселената, колкото зрънцето пясък е спрямо плажа?
— Отде да знам.
— Ако отговорът ти е „да“, значи бъркаш. Тя е далеч, далеч по-малка. Представи си друго. Онуй зрънце ти е все още в ръката. А около теб не е само онзи плаж, а всички плажове на земята — целият Калифорнийски бряг, плюс източният бряг от Мейн до Флорида, плюс Индийският океан и крайбрежието на Африка. Представи си всичкия този пясък от всички плажове на света и дори тогава цялата ни Слънчева система — не говорим за никаквата ни планета, — цялата Слънчева система е по-малка от туй зрънце в сравнение с останалата вселена. Можеш ли изобщо да проумееш колко, ама колко сме незначителни?