Ана Каренина

— Дано успеем, Константин Дмитрич — каза управителят.

— Защо пък да не успеете?

— Трябва непременно да наемем още петнадесетина работника. А не идват. Днес идваха, но искат по седемдесет рубли за едно лято.

Левин млъкна. Тая сила пак се противопоставяше. Той знаеше, че колкото и да се мъчеха, не можеха да наемат на редовна цена повече от тридесет и седем, тридесет и осем до четиридесет работници; до четиридесет наемаха, но повече не. И все пак той не можеше да не се бори.

— Изпратете да търсят в Сури, в Чефировка, ако не дойдат други. Трябва да се търси.

— Че ще изпратя — ще изпратя — унило каза Василий Фьодорович. — Но ето че и конете поотслабнаха.

— Ще купим други. Ама аз зная — прибави той и се засмя, — вие не си давате много зор; но тая година аз няма вече да ви оставя да правите, каквото си знаете. Ще нареждам всичко сам.

— Та вие и без това, струва ми се, малко спите. На нас ни е по-добре, когато господарят следи всичко…

— Отвъд Брезовия дол ли засяват детелина? Ще ида да видя — каза той и се качи на дребния кулест Колпик, който кочияшът му доведе.

— През потока няма да можете да минете, Константин Дмитрич — извика кочияшът.

— Тогава ще мина през гората.

И с пъргав раван на доброто, отпочинало конче, което пръхтеше над локвите и подръпваше поводите, Левин потегли през калния двор към вратнята и оттам за полето.

Ако в обора и в хамбара Левин беше във весело настроение на полето му стана още по-весело. Той се поклащаше равномерно от вървежа на доброто конче, вдишваше топлия въздух, който го облъхна със свеж лъх на сняг, когато навлезе в гората, дето тук-там бе останал още неразтопен сняг, и се радваше на всяко свое дърво с покарал по кората му мъх и с набъбнали пъпки. Когато излезе от гората, пред него на огромно пространство се ширнаха като гладък кадифен килим посевите без никакво голо място и мочурище и само тук-там по ниските места с останки от топящ се сняг. Не го разсърдиха нито селският кон и жребчето, които тъпчеха посевите му (той каза на селянина, когото срещна, да ги прогони), нито ироничният и глупав отговор на селянина Инат, когото срещна и го пита: „Е, Ипат, скоро ли ще сеем?“ — „Най-напред трябва да изорем, Константин Дмитрич“ — отвърна Ипат. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-весело му ставаше и стопанските планове му се виждаха един от друг по-добри: да засади върби около всички ниви, изложени на юг, така че снегът, да не се залежава под тях; да раздели на шест наторените ниви и трите оставени за засяване с трева, да построи обор в далечния край на нивите и да изкопае езеро, а за наторяване да се построят подвижни огради за добитъка. И тогава ще има триста десетини с пшеница, сто — с картофи и сто и петдесет — с детелина и нито една изтощена десетина.

С такива мечти, карайки предпазливо коня по синорите, за да не тъпче посевите, той се приближи до работниците, които сееха детелина. Талигата със семена не беше на междата, а сред нивата, и зимният пшеничен посев бе изровен от колелата и стъпкан от коня. И двамата работника седяха на синора и, изглежда, пушеха с обща лула. Пръстта в талигата, с която бяха размесени, семената, не беше размачкана, а сбита или замръзнала на буци. Като видя господаря си, работникът Василий тръгна към талигата, а Мишка започна да сее. Това не беше хубаво, но Левин рядко се сърдеше на работниците.