Дракони на пролетната зора

— Говорил си за Нерака. Знаеш, че големият храм на Кралицата на Мрака е там! — каза сурово Аполета.

— Така ли? — Берем погледна право към нея със сините си невинни очи. — Кралицата на Мрака, Храм в Нерака? Не, там няма нищо освен едно малко село. Моето село… — Внезапно се хвана за стомаха и се преви сякаш от болка. — Не ми е добре. Оставете ме на мира — изхленчи той като дете и се затътри към мраморната настилка до ръба на водата. Седна там, притиснал стомаха си и се взря в мрака.

— Берем! — вбеси се Танис.

— Не ми е добре — промърмори мъжът нацупено.

— На колко години каза, че е? — попита Аполета.

— Над триста, или поне така твърди той — каза Танис с отвращение. — Но дори и да е на половината, пак са сто и петдесет, което също не е правдоподобно, дори при хората.

— Знаеш ли — каза замислено Аполета, — Храмът на Кралицата при Нерака е загадка за нас. Той се появи внезапно след Катаклизма, поне доколкото ние знаем, а сега откривам този човек, чиято история е свързана със същото време и място.

— Странно… — Танис отново погледна Берем.

— Да, може да е само съвпадение, но ако следваш достатъчно дълго съвпаденията, ще откриеш, че са свързани със съдбата, както казва съпругът ми — усмихна се Аполета.

— Съвпадение или не, не си представям как ще вляза в Храма на Кралицата на Мрака и ще питам защо претърсва света за мъж, в чиито гърди е враснал зелен камък — заяви Танис и отново седна до водата.

— Сигурно си прав, но ми е трудно да повярвам, че е станала толкова силна. Какво правеха добрите дракони през цялото това време?

— Добрите дракони! — повтори Танис удивен. — Какви добри дракони?

Сега Аполета го погледна учудено.

— Ами, добрите дракони. Сребърните, златните, бронзовите. И драконовите копия. Вероятно сребърните дракони са ви дали онези, които пазеха…

— Никога не съм чувал за сребърни дракони, освен в старите песни за Хума. Също и за драконовите копия. Търсихме ги дълго, но не открихме и следа. Според мен не съществуват освен в детските приказки.

— Това не ми харесва. — Аполета отпусна брадичка върху ръцете си, лицето й изглеждаше бледо и изтощено. — Нещо не е наред. Защо добрите дракони не се борят? Отначало не вярвах на слуховете, че морските дракони са се върнали, защото знаех, че добрите дракони никога няма да го позволят. Но щом те са изчезнали, както разбирам от думите ти, боя се, че морските елфи наистина са в опасност. — Тя повдигна глава и се ослуша. — Ето, идва съпругът ми с приятелите ви. — Тя се отдръпна от ръба. — С него ще отидем при другите елфи и ще обсъдим какво да направим…

— Чакай! Трябва да ни покажете как да се махнем от това място. Не можем да останем тук!

— Но аз не знам пътя — каза Аполета, докато ръцете й описваха кръгове във водата. — Нито Зебюлах. Никога не ни е интересувало.

— Можем да бродим из тези руини седмици наред! А може би завинаги. Не сте сигурни, че някои хора са избягали от това място, нали? Може би просто са умрели.

— Както казах — студено повтори тя, — това никога не ни е интересувало.