Ударът на кобрата
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът на кобрата». Краткое содержание книги:
Всичките изчезнаха зад ъгъла. Минута по-късно вятърът довея звука от единичен револверен изстрел.
(обратно)Автобусът най-после спря до една неосветена сграда и Моф посочи с револвера вратата.
— Излизай — преведе без нужда старецът. Джъстин тръгна с бавни, незастрашителни движения и се остави квазаманският ескорт да го изведе.
Беше шокиран, когато установи, че сградата е deja vu3, но само след секунда разбра за какво му напомня.
— Има вид на недоразвита версия на летищната кула в Солас — обади се той, когато Моф го поведе към една врата с двама часовои отстрани. — Много не на място тук, в центъра на града.
Моф не отговори. „Най-малко две отделни врати — отбеляза Джъстин, като привидно небрежно оглеждаше постройката — и три етажа с прозорци. Много пътища за влизане. Хайде, Алмо… удари тези момчета и да видим какво има вътре.“
Докато вървяха, не избухна лазерна светлина. Пред вратата Моф спря, обърна се и насочи револвера си към гърдите на Джъстин.
— Сега сложи ръце зад гърба! — преведе старецът зад кръга от квазаманци.
Джъстин се подчини и около китките му щракнаха студени белезници. „Къде си, Алмо?“ — нервно помисли той и погледна заобикалящите го здания.
Моф ги преведе през охраната и те влязоха в сградата — силно охраняваната сграда, в която квазаманците се чувстваха достатъчно сигурни, за да пуснат един чуждоземец, представляващ неизвестна заплаха.
Челото на Джъстин се покри с капчици пот. „Всичко е наред — успокояваше се той. — Всичко е наред. Сега си съвсем сам. Но нали си обучаван точно за такива ситуации. Две врати и три етажа с прозорци, не си забравил, нали? Ще се измъкнеш като едното нищо.“ Внимателно опипа с пръсти белезниците. Халките около китките изглеждаха обезкуражаващо дебели, но пък бяха свързани с къса верига, а не с дебела пръчка. Бързото опипване му показа, че може да извие лазерите на върха на кутретата и да ги сложи върху някоя от халките. Съществуваше опасност да се поизгори, но за броени секунди можеше да се освободи, стига прицелното устройство да не пожелаеше най-напред да стреля по мохите. Разтреперан от мисълта за последиците от една такава отвратителна грешка, той изключи автоматичното прицелно устройство. „Спокойно, Джъстин… не се вълнувай.“
Моф ги поведе към асансьора. Кабината ги чакаше.
— Къде отиваме? — попита Джъстин, колкото да наруши тишината.
Не получи отговор. Трима от охраната го вкараха в кабината. Моф и старецът ги последваха. „Спокойно, момче, спокойно. — Джъстин потисна надигащия се в него страх. — Само разбери къде те отвеждат. После ги натръшкай до стената и изскочи през прозореца.“
Моф натисна най-долния от дългата редица бутони и асансьорът се заспуска.
Надолу. Под земята… дълбоко под земята, ако всеки от бутоните отговаряше на един цял етаж… където нямаше нито врати, нито прозорци, през които да избяга. И може би за първи път през живота си Джъстин изпита ужас. Вселената, която смяташе, че винаги го бе закриляла, сега остана далеч над него. Беше заобиколен от въоръжената охрана и чувствителните птици-убийци на едно изплашено и разгневено общество. Изведнъж с болезнена острота до ума му достигна като миризма на озон мисълта, че хората, пред които скоро щеше да се изправи, бяха решили да го убият в тази дълбока дупка. Те не знаеха, че е Моро, не се интересуваха, че е кобра и когато свършеха с разпита, щяха да го убият.
Джъстин се паникьоса.
Всички намерения да разбере какво е това място, всички съображения да не разкрива екипировката си на кобра, всички мисли дори за милост… всичко това избяга от ума му пред надигащата се вълна на паниката, която стигна до гърлото му и го задуши. Хората, револверите и мохите около него бяха като клаустрофобна възглавница върху лицето му. И без да си дава сметка, той пристъпи към действие.
Лазерите на пръстите и звуковото оръдие стреляха едновременно — първите във веригата, свързваща двете гривни на китките, а последното изпрати зашеметяващ вълнов фронт във всички посоки. Миг по-късно главата му се удари в невидима стена и той едновременно с последвалата болка разбра колко е глупаво да използва звуково оръдие в затворено пространство. Лазерите отново стреляха, ръцете му конвулсивно дръпнаха гривните и изведнъж металът с трясък се счупи и ръцете му се освободиха.