Суперкомандос
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Суперкомандос». Краткое содержание книги:
— Здравей, Милър — каза Джери.
— Какво става тук? — Високият мъж се обърна към лекарката. — Коро, знаеш много добре, че пациентите се въвеждат тук само под упойка.
— Да, сър. Мистър Седака настоя, че няма никакъв риск. Било спешно. Иска да разговаря с директора Чан.
— Не ме интересува колко е спешно. — Милър се завъртя към Джери и подозрително присви очи. — Полудял ли си, Седака? Това тук да не ти е галерия за посетители? Вътре имам клиенти. Известни лица. Коро, веднага инжектирай този човек.
Добре де. Късметът никога не е вечен.
Вече действах. Преди Коро да извади пневматичната спринцовка, аз грабнах немекса и бластера от колана на Джери, завъртях се и стрелях. Коро и двамата й колеги рухнаха с множество рани. По белите плочки зад тях плисна кръв. Милър имаше време за един възмутен крясък, после го прострелях в устата с немекса. Джери се отдръпваше от мен, отпуснал ръката с незаредения филипс. Вдигнах бластера.
— Ама слушай, по дяволите, аз сторих всичко, което…
Блесна лъч и главата му експлодира.
Сред внезапно настаналата тишина аз се върнах назад и влязох в операционната. Малката група лекари се бе отдръпнала от масата, върху която лежеше млад носител от женски пол. Всички ме зяпаха иззад хирургическите си маски. Само киберхирургът продължаваше да работи — режеше с точни движения и веднага обгаряше ръбовете на раните. Върху няколко малки метални съдчета край главата на пациентката зърнах безформени кървавочервени буци. Приличаха на предястия за някакъв чудовищен банкет.
Жената върху масата бе Луиз.
В операционната имаше петима лекари и аз ги убих както ме гледаха. После с бластера пръснах киберхирурга на късчета и плъзнах лъча по останалата апаратура. От всички стени избухна вой на сирени. Сред тази оглушителна какофония аз обиколих всички тела и ги исках едно по едно.
Навън виеха други сирени, а двама от санитарите още бяха живи. Коро бе успяла да пропълзи десетина метра по коридора, оставяйки широка кървава диря, а единият от колегите й, твърде слаб, за да бяга, опитваше да се облегне на стената. Подът бе хлъзгав и той непрекъснато падаше. Без да му обръщам внимание, аз тръгнах след жената. Когато чу стъпките ми, тя спря, озърна се през рамо и трескаво продължи да пълзи. Настъпих я между плешките, за да спре, после с крак я преобърнах по гръб.
Дълго се гледахме. Спомнях си с колко безстрастно лице ме упои предната вечер. Показах й бластера.
— Истинска смърт — казах аз и натиснах спусъка.
Върнах се към санитаря, който бе видял и отчаяно се мъчеше да пълзи заднешком. Клекнах пред него. Над главите ни алармите виеха като осъдени души.
— Мили боже — изстена той, когато насочих бластера към лицето му. — Мили боже, аз само работя тук.
— Бива — отвърнах аз.
Почти не чух изстрела сред шумотевицата.
Бързо се погрижих за третия санитар по същия начин, хвърлих малко повече усилия за Милър, а накрая смъкнах сакото от обезглавения труп на Джери и го взех под мишница. Прибрах филипса, затъкнах го под колана и си тръгнах. Докато крачех по виещите коридори на клиниката, убивах всеки срещнат, като не пропусках да разтопя приставката му.
Приеми го лично.
На покрива кацаха полицейски коли. Излязох през главния вход и спокойно тръгнах по улицата. Под мишницата ми кръвта от отрязаната глава на Милър започваше да прокапва през сакото на Джери.
(обратно) (обратно)В градините на Слънчевия дом бе тихо и слънчево, а въздухът ухаеше на прясно окосена трева. Откъм тенис корта долиташе глухото потропване на топка и по някое време чух развълнувания глас на Мириам Банкрофт. Мярнаха се мургави крака под къса бяла поличка; облаче розов прах избухна около топката, забита безпогрешно в полето на противника. Насядалите зрители изръкопляскаха сдържано. Аз вървях към корта, обкръжен от въоръжени до зъби пазачи с каменни физиономии.
Когато пристигнах, играта бе спряла и играчите стояха пред столовете си разкрачени, с приведени глави. Щом чу хрущенето на стъпките ми по чакъла около корта, Мириам Банкрофт вдигна очи през разчорлената си руса коса и погледите ни се срещнаха. Не каза нищо, но ръцете й стиснаха по-здраво дръжката на ракетата, а по устните й трепна усмивка. Нейният противник, който също погледна към мен, беше строен младеж и нещо в него подсказваше, че може би наистина е на възрастта на тялото си. Стори ми се смътно познат.
Банкрофт седеше по средата на редицата от сгъваеми столове. От дясната му страна видях Уму Прескот, а отляво — мъж и жена, които виждах за пръв път. Когато стигнах до него, той не стана; всъщност почти не ме погледна. Само посочи стола до Прескот.