Законът на Устър

— Бъди готов да се вмъкнеш веднага щом излезе.

— Ще бъда. Можеш да ми вярваш. Няма шест-пет. Идеята ти е прекрасна, Джийвс.

— Благодаря, сър.

— Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам при мисълта, че след пет минути всичко ще е наред. Съжалявам единствено — замислено изрече Гъси, — че дадох на стареца тефтерчето.

Хвърли тази бомба толкова небрежно, че трябваше да минат секунда-две, преди да я смеля. А когато го направих, системата ми бе поразена от шок. Сякаш бях привързан към електрическия стол и властите включиха шалтера.

— Дал си му тефтерчето!

— Да. Точно когато си тръгваше. Реших, че може да съм пропуснал да го нарека нещо.

Опрях се с разтреперана ръка на лавицата над камината.

— Джийвс!

— Сър?

— Още бренди!

— Да, сър.

— И престани да носиш такива дози, сякаш е плутоний. Донеси касата.

Гъси ме гледаше с почуда.

— Случило ли се е нещо, Бърти?

— Дали се е случило нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Клетнико, не разбираш ли какво си сторил? Вече няма нужда да крадеш сметаниерата. Ако старият Басет е прочел съдържанието на тефтерчето, нищо на този свят няма да го разколебае в решението му.

— И защо, ако смея да попитам?

— Не видя ли как повлия прочетеното на Споуд? Едва ли старият Басет е по-голям любител на битови истини за себе си от него.

— Но той вече ги знае. Нали ти казах, че му натрих носа.

— Да, но това би могло да ти се размине. Не исках… моля ви… казах го, без да мисля… не знам как се забравих до такава степен… и тъй нататък. Но хладно премислени мнения, съвестно записвани ден подир ден в тефтерче, са нещо коренно различно.

Видях, че най-сетне включва. Тритонесто-зеленият оттенък се върна на лицето му. Устата му взе да се отваря и затваря като на златна рибка, която вижда как друга златна рибка й отмъква под носа мравешкото яйце, на което е хвърлила око.

— Олеле майчице!

— Да.

— И какво ще правя сега?

— Не знам.

— Мисли, Бърти, мисли!

Напъните ми се увенчаха с успех.

— Кажи ми — рекох аз, — какво точно стана в края на онова вулгарно пререкание? Ти си му подал тефтерчето. Започна ли той веднага да го чете?

— Не. Пъхна го в джоба си.

— Според теб още ли възнамеряваше да се къпе?

— Да.

— Тогава ми отговори на следния въпрос. В кой джоб? Искам да кажа, в джоба на коя дреха? Какво носеше?

— Халат.

— Върху… помисли внимателно, Финк-Нотъл, защото всичко зависи от това, върху риза и панталон ли?

— Да, сигурен съм, че забелязах панталон.

— Значи още има надежда. След като сте се разделили, той положително е отишъл в стаята си да изпусне парата. Казваш, че бил бесен?

— По-бесен няма накъде.

— Добре. Гъси, познанията ми за човешката природа ми подсказват, че един побеснял мъж не бърка в джоба си да търси тефтерчета и да ги чете. Побеснелият захвърля дрехите и се запътва към банята. Тефтерчето сигурно още е в джоба на халата, оставен върху леглото или на някой стол. От теб се иска само да се вмъкнеш в стаята и да го вземеш.

Очаквах тези разсъждения, отличаващи се с кристална логика, да предизвикат радостен вик и изблик на сърдечна благодарност. Вместо това той нерешително затъпка на място.