Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
След завършването на песента Ваус седя няколко минути неподвижно, после стана, решително погледна Баюн в очите и стисна рамото му.
– Стой тук, аз сега ще се върна – и с бързи крачки напусна каютата.
В главата още отшумяваше угасналата мелодия.
Сякаш още лежеше върху рамото силната широка длан на писателя – това усещане го зареждаше със спокойствие. Не, не беше станал по-ясен светът, но по-истински? Да! Някакво разсеяно състояние го бе обхванало, мислите заедно с погледа се плъзгаха по предметите и всеки взрив от спомени… като този издължен, изящен като женска ръка облак зад илюминатора…
Наор, моят светъл облак в нощта, в онази нощ на объркания ми задъхан разказ за пустинята, за Демона и неговото Предписание, за страданието, за подсъзнанието, Наор, която на всичко отговори с един въпрос: „Какво мога да направя за теб, Юни?“, и аз не можах да ù отговоря с думите на ежедневието, защото би звучало като жажда за притежание…
Почти слепешком Баюн напипа позициите върху грифа и тихо, почти наум, запя:
Дръжката на вратата рязко подскочи и в каютата нахлу Ваус – все така решителен и умислен.
– Ето – каза той и подаде на Баюн тънка папка. – Сега, млади приятелю, си свидетел на това как великият Ваус нарушава своя велик принцип никога да не показва незавършени и нередактирани ръкописи. Фрагмент от ненаписания ми исторически роман за древния поет Зун Себенера, автора на „Врати на съня“ и „Песен за Корпал“. Чети, докато не съм се отказал! Довечера ще дойда да си го взема.
Всичко това Рел го изсипа на скоропоговорка и с бърза усмивка отново изчезна зад вратата… Баюн унесено го изпрати с поглед, остави дира до масичката и разгърна папката. Вътре имаше няколко машинописни страници, изпъстрени с корекции от молив. Без заглавие.
„Прах и жега. Свят от прах и жега. Вятърът набива праха в очите, в ушите, във всяка гънка на ризницата. И ти, и конят ти, и мечът ти, изгубил черния си блясък – всичко става жълто-сиво. Прахът попива ударите на копита и цялата конница е като армия от зли духове, тръгнали на бой срещу безсмъртните от сините дворци. «Напред, воини!» – крещи предводителят. «Напред!» – крещят стотниците. «Напред!» – всички подхващат яростния вик. Никой вече не забелязва жълто-сивия прах, който скърца между зъбите, нажежените ризници, тежестта на меча в отмалялата ръка… «Напред, воини, напред, напред!» – пронизва слуха и измива всичко освен яростта, спазъма на пръстите върху дръжката на меча и онова, което наричат «жажда за кръв». А може би и за смърт, кой знае. Смърт – за императора, смърт – за империята, смърт – за да не сееш смърт.
Ето селото! Изхвърча поредният завой, мярка се между скалите, а после се носи срещу тебе. Виж, хора изскачат от сламените колиби… не, не хора, а врагове, които нямат качествата на нас, избраните. Ние трябва да им посочим тяхното място, те ще станат тор за плодородните земи, отредени от безсмъртните за нас… «Бий!» – крещи стотникът и хвърля факел в една колиба. Бий, нека огънят погълне всичко, нека съскащите мечове разсичат писъците на обречените.
Моят кон, опитен боен кон, с рев навежда глава, промушва бягащия срещу мен гол човек – не, не човек! враг! – вдига го и го хвърля в канавката. Отличен кон, само десетниците имат коне с раздвоени рога, а аз вече съм десетник, сам предводителят окачи върху ризницата ми белите отличия… «Бий!» – крещи стотникът и аз замахвам със затворени очи, мечът с пращене се врязва в нещо меко… «Бий!» Поглеждам назад и с ъгъла на окото си виждам за миг лежащото окървавено тяло, мъртва парцалена кукла…
Така беше, трудно ти е да ме слушаш, нали? Лицето ти е каменно, но очите те издават. Така беше. Всички убиваха, аз също. Дали ми беше лесно? Вече не помня. Първият път мина някак незабелязано. Вторият… осъдени на смърт. Предпочитам да забравя. А след третия път си казах: «Виж как твоят кон убива, и стани като него. Стани кон, щом никой не се интересува дали си човек. Стани кон и забравяй, че си убивал. Мисли за яслата, която те чака пълна, за младата робиня, която ще се погрижи за теб, за другите коне, които можеш да проиграеш на клечки. Стани кон.» И станах убиец. След всеки бой, след всяко учение ръката ми ставаше по-силна и точна, очите – по-зорки, яростта – по-заслепяваща.