Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
– Това не е поетът, за когото питам! Това е злият дух, който вечно драска душата и прогонва спокойствието, гаси наслаждението и докарва кошмари в спокойния сън. Под маската на фалшиво търсене той прикрива само страха, отвратителното лице на страха за богатството, за почестите, за името и легендите около него!
– Не приписвай на съседа си твоите болести, светозарни, това няма да те излекува, е казал Колдарай. И ти няма да се освободиш от страховете си, дори да ги припишеш на мен. Ти всъщност се страхуваш от мен, светозарни. И може би най-много от онова, което ме е довело тук. Страхуваш се, че същото ще се пробуди в теб и ти ще престанеш да бъдеш светозарен. Това е страшна сила, светозарни. Безсмъртна! Лъжеш, че си я изкоренил от душата си!
– Малко ме интересува какво мислиш.
– И тук лъжеш, светозарни. Знам, искаш да ме смутиш с безразличие. Но твърде дълго съм бил в твоята свита и знам какво значат за теб думите ми.
– Но какво искаш все пак, Себенера? Добре, моята смърт, моята власт, и после какво? Мир и любов в страната. Не си първият, не си и последен… впрочем по-добре да си последен. Дори съседните страни да те оставят на спокойствие, ти непрекъснато ще воюваш с приятелите и придворните, с приближените, със заобикалящите. Даваш ли си сметка колко хора ще жадуват за твоя трон, твоята хазна, за императорската власт? Мирът пробужда завистта, любовта завършва с предателство. Нима е имало поне една жена, която те е следвала докрай? Нима не те напусна и Копрал, въпреки че ти я обезсмърти в поемите си? Само между животните понякога има мир и любов, Себенера, а хората стоят по-ниско от животните
– Хората се променят.
– Стига! Това не е просто ерес, това е глупост! Безсмъртните от сините дворци някога създали за забавление шепа изроди и после забравили за тях – ето как са се появили хората! Не знаех, че си толкова наивен. Такъв бях аз преди двайсет години, а уж сме връстници! Да промениш хората? Безсмъртни ли искаш да ги направиш? Прекланям се пред теб, всемогъщи! – той се разсмя остро и леко се поклони.
– Радвам се на доброто ти настроение, светозарни – аз също се поклоних. – Нека безсмъртните ти дарят дълъг живот и бодър дух. Нека ти помогнат да забравиш…
– Какво да забравя? – той вече не се смееше.
– Тази нощ. И моите думи: «Хората се променят». Добре те познавам, светозарни. Ти не би ги забелязал, ако ги кажеше друг. Но това го казах аз, поетът Зун Себенера, а ти не забравяш казаното от мен. Не веднъж в моите стихове си откривал онези свои лица, които криеш и от себе си. Знам страховете ти и ти прибавям още един – страха, че хората ще се променят. Най-големият страх. Сега ти ще следиш всички около себе си, за да откриеш и най-малката промяна. Ще я виждаш навсякъде, дори и себе си ще подозираш – нали се смяташ за съвършен и завършен, сега се появиха съмненията. Ще започнеш да избиваш всички заподозрени, ще посееш ужас в себе си и около себе си и в този ужас също ще чувстваш промяна. И в стремежа си да унищожиш всички в края на краищата ще стигнеш до… Сещаш ли се?
– До себе си – каза той. – Добре. Нека бъде така, Зун Себенера. Но първо…
За миг в ръката му блесна острие…
По-нататък не помня. Дойдох на себе си, когато ме хванаха часовите и измъкнаха от ръката ми ножа. Неговият нож. Не знам аз ли съм го убил, отразявайки неговия удар, или съм измъкнал ножа от раната, която той сам си е нанесъл. Не помня.
През нощта избягах, без сам да зная защо, без да си давам сметка къде всъщност отивам, без да познавам пустинята. Не ме преследваха – избягалият в пустинята е осъден. Не взех нито храна, нито вода. На третия ден започнаха виденията. Струваше ми се, че безликите сенки вървят редом с мен и ме подкрепят, пустинята ставаше море или чернота. И ако се спасих, то е…“