Пентаграм

„Без дух да остана, що за човек съм аз?

Пилот, който кой знае откога не е летял?

Шпионин, който нищо не узнава?

Стратег, който нищо не решава?

Или просто луд с раздвоение и двете личности в когото не могат да се изтръгнат от нормалността си? Глупости, Баюн-чи, глупости! Приличен психопат дори не може да стане от теб, изпусна такъв шанс като Предписанието, Демона, колко струваше само Демона, а, Баюн-чи? И ето, сега си свободен, а не знаеш какво да правиш със свободата си. Щом Демона не е съществувал, губи смисъл желанието да го откриеш и да му поискаш сметка… Какво желаеш сега, Баюн-чи? Несъмнено, да оправиш света, въпреки че не си наясно в каква посока е изкривен този свят и колко точно… Стоп, Баюн-чи! Този въпрос не е на шега. Трябва да се започне от този край на света, в който се ориентираме най-добре. Нангар!“

Той се повъртя из каютата – просто така, безцелно, за да не се поддава на ленивата наслада на лежането. Направи няколко бързи упражнения, после тръгна към салона – беше време за филма.

А после имаше едно бързо напускане на салона, навеждане под прожекционния лъч и тихи извинения към краката, които бе настъпил в тъмното. Защото след тежките каменни титри на „Киноепоха“ върху екрана забушуваха пламъци, които се оплетоха в заглавието „Огнени пилоти“. Екипажът на дирижабъла не се беше погрижил за разнообразие в програмата…

В засенчения ъгъл на фоайето седеше някакъв човек. Да беше Рел Ваус… Без да се обръща към седящия – не искаше една непозната физиономия да засили раздразнението му, – Баюн се отправи към стълбата. И спря. Един много познат глас го прикова пред вратата.

– Все пак полезно е човек да се познава с екипажа!

Баюн рязко се обърна и погледът му отскочи от усмивката на Ваус към очите…

– Защо? – глупаво попита вместо поздрав.

– Защото може предварително да научи кой филм дават и навреме да напусне залата. Като мен!

Писателят стана и с две огромни крачки се приближи към Баюн.

– Радвам се да те видя отново! – възкликна той и стисна ръцете му. – Наистина, не можеш да си представиш колко се радвам!

– Почакай, Рел! – неусетно Баюн също премина на „ти“. – Как така си в същия рейс?

– А какво странно има? – Ваус го поведе към креслата. – Бях дошъл само за два дни, оставих книгата си в издателството и щях да се върна, но бурята ме задържа. Теб също, нали? Затова не бях много огорчен от прекъсването на разговора ни тогава. Знаех, че ще го завършим през обратния рейс!

– Ще го продължим, Рел – усмихна се Баюн, сядайки в съседното кресло. – Не ми се иска да приключи заедно с полета.

Писателят го гледаше с весел интерес.

– Баюн, ти си военен, нали? Не ме гледай така учудено, походката те издава. Жестовете също. Имаш поведението на висш офицер…

– Велика съдба! Рел, ти имаш способности на следовател!

– Нали? Освен това в посолството ми казаха кой си…

Двамата се разсмяха и дълго не можаха да се успокоят. Никога от детството досега Баюн не бе имал до себе си човек, с когото да се смеят така свободно. В Рел имаше нещо от неговия съученик… музиканта… „Велика съдба, та аз не помня името му! – мислено извика Баюн. – Музиката помня, да, а името му?“ Името беше забравил… Или не! То беше останало като музикална фраза, кратка мелодия, неизменно свързана с бледото момчешко лице… Не, лицето на Рел не приличаше на него. Но очите, очите бяха същите…