Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Разклатих защитната гривна свободно около китката си, взех в дясната ръка стрелящата пръчка и се обърнах към входа откъм магистралата. Поех дълбоко въздух и усетих миризмата на дъжд върху асфалта, а зад нея и освежителния чист аромат на есента, почти напълно задушен от вонята на Чикаго. Помислих си колко много обичам есента и дори съчиних кратко стихотворение за нея, докато гледах как колата на Сюзан се отдалечава от погледа ми, увлечена от общото движение. Обърнах глава и видях, че две коли отчаяно пресичат лентите на движещите се около тях и се устремяват към отбивката. Отпред караше двутонен пикап, един от големите, с Паркър на волана, който се оглеждаше диво наоколо, докато ме откри, застанал сред високите треви край пътя.
Усмихнах му се и със задоволство видях шокираното му изражение.
След това поех дълбоко дъх заедно с подновената си сила, вдигнах пръчката с дясната ръка и произнесох едно изречение на език, който не познавах. След това гръмнах гумите на проклетия му камион.
Всичките четири гуми се пръснаха в един миг с отчетливо бум, което се дължеше на внезапното нагряване на въздуха в тях — доста хитро заклинание, изречено в движение, което загрява въздуха в гумите на движещата се кола. Пикапът започна да криволичи наляво-надясно и виждах ясно как Паркър върти отчаяно волана, опитвайки се да възстанови контрола. В кабината имаше още двама души, които не можах да различа от мястото, на което се намирах, но те очевидно не вярваха в предпазните колани. Мятаха се вътре като играчки. Пикапът заора извън пътя, изхвърляйки чакъл, профуча през тревите край мен, удари се в някаква канавка и започна да се преобръща.
Чу се силен звук от смачкана ламарина. Автомобилните катастрофи, когато се случват в действителност, а не по телевизията, са изключително шумни. Сякаш някой блъска празни кофи с ковашки чук, но още по-силно. Камионът на Паркър се преобърна два пъти, блъсна се в едно хълмче и остана да лежи на една страна.
— Чудесно! — казах си аз, не без професионална гордост. — Това трябва да свърши работа.
Избързах. Чу се рязък, стържещ звук и челното стъкло на пикапа избухна внезапно във форма на паяжина. Звукът се повтори и закаленото стъкло се разсипа навън, последвано от един крак, обут в черна кубинка. Изхвърчаха още стъкла и няколко души изпълзяха, окъсани и окървавени. Освен Паркър там беше и хулиганът, чийто нос сплесках преди няколко дни. Сега той беше смешно подут, но заедно с него беше и кръвожадната жена, която водеше групата, когато изпаднаха в ярост. И двамата бяха облечени в джинси и кожа, а драскотините и порязванията от тяхното премятане много ясно си личаха.
Паркър ги изведе навън, погледна пикапа слисано, след което се обърна към мен. Видях, че в очите му се прокрадна страх, и това предизвика вълна на задоволство в собственото ми разтупкано сърце. Добре наредих тази шушумига. Завъртях пръчката на пръстите си, започнах да си подсвирквам увертюрата на «Кармен» и се насочих към тях през тревата, притеснен, че накуцвах и че бях облечен в смешния син комбинезон, от чиито къси ръкави и крачоли стърчаха голите ми ръце и крака.
Сплескания нос ме видя и издаде някакъв неандерталски звук на изненада. Извади пистолет от джоба си, който изглеждаше съвсем малък в ръката му, и без никакво встъпление започна да стреля по мен.
Вдигнах лявата си ръка, съсредоточих безкрайната си енергия в защитната гривна и изрекох нещо, което се предполагаше да е на италиански, за да потвърдя с думи заклинанието. Продължих да напредвам към тях, докато куршумите отскачаха от щита пред ръката ми в каскада от искри, и даже имах достатъчно въздух, за да продължа да си подсвирквам «Кармен».
Паркър изръмжа и цапна китката на Сплескания нос с някакво движение от джудото. Чух ясно звука от трошенето на кост, но Сплескания нос само издърпа ръката си до тялото и хвърли сърдит поглед на Паркър.
— Не забравяй за какво сме дошли — каза ниският мъж. — Той е мой.
— Здравей, господин Паркър — подвикнах бодро.
Предполагам, че видът ми, докато се приближавах към тях, е бил комичен — освен всичката кръв и широката усмивка, която се беше разляла по цялото ми лице. Имаше обаче застрашително въздействие върху «Уличните вълци». Жената изръмжа и във въздуха край мен за миг усетих дивата необуздана енергия, същата, която беше обхванала обезумелите ликантропи в автосервиз «Пълнолуние».