Безумна луна

— Какво да правя? — попитах аз.

— Чу ме много добре. Ти се потискаш твърде дълго.

— Това звучи прекалено фройдистко за мен — казах аз и се опитах отново да изляза от кръга.

Този път ме спря образът на Сюзан — такава, каквато се появи на стълбите на полицейското управление — с високи токчета и костюм, елегантна и красива, с напрегнато от тревога лице.

— Мислиш ли, че ще успее да изкара добър репортаж от това? — попита ме двойникът.

— Удряш под пояса. Тя не излиза с мен за това.

— Може би да, а може би не. Но ти си задаваш сам този въпрос, нали? — Двойникът посочи демонстративно към себе си и към мен. — Това няма ли да те накара да зададеш още някои въпроси?

— Какви например? — попитах аз.

— Ами например защо не вярваш на никого? — каза двойникът. — Дори на Сюзан, която бе готова да се хвърли в огъня заради теб миналата нощ. — Повдигна ръката си с дълги пръсти и поглади късата си брада. — Мисля, че това има нещо общо с Илейн. Как смяташ?

И тогава тя се появи, високо момиче, осемнайсет или деветнайсетгодишно, непохватно като малко конче, с дълги ръце и крака, но обещаващо да стане изключително красива жена, с грациозни извивки на стройното тяло. Беше обута в мои джинси, отрязани малко над мускулестите и прасци, и носеше моя тениска, завързана над корема. Един пентаграм, идентичен на моя, но не толкова очукан, висеше над сърцето и, между скромните и гърди. Кожата и беше бледа, почти светеща, косата кафява — със златисти оттенъци на зряло жито, а в контраст с нея очите и бяха поразително буреносносиви. На лицето и грееше усмивка, а в очите и танцуваха потайни пламъчета, които и днес, след толкова години, ми спираха дъха. Илейн. Красива, жизнена и отровна като змия.

Отвърнах се от този образ нарочно, преди да се промени в онази Илейн, която видях за последен път — гола, окичена с вихрушка от цветни гирлянди, които придаваха на кожата и някаква дива аура. Устните и бяха оцветени в ярко, влажно червено и се кривяха в усукани, вълнисти изречения, докато тя пееше, застанала в центъра на своята окръжност. Магическите образи бяха предназначени да фокусират болка и бяс в осезаема сила, насочена да направи безпомощен неразумния младеж, докато неговият учител му предлагаше за последен път да изпие чашата с прясна, топла кръв.

— Това приключи много отдавна — казах аз с треперещ глас.

Двойникът ми отговори спокойно:

— Не е. Все още не е приключило, Хари. Докато се чувстваш виновен за смъртта на Джъстин и за падението на Илейн, то продължава да оцветява всичко, което мислиш и правиш.

Не отговорих нищо.

— Тя е все още жива — каза двойникът. — Знаеш го.

— Тя загина в пожара — казах аз. — Беше в безсъзнание. Не може да е оцеляла.

— Щяхме да научим, ако е умряла. Никога не откриха нейните кости.

— Тя загина в пожара! — изкрещях аз. — Тя е мъртва.