Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Тера ме изгледа с кехлибарените си очи и каза:
— Те се движат като хищници. Добре се движат. Усещам ги.
Присвих очи.
— Усещаш ги? Инстинктивно?
Тера вдигна рамене.
— Усещам ги. Те са опасни.
Все още чувствах вкуса на кръвта в устата си. Това ме смущаваше, подобно на пращенето по телефонната линия. От всички, които можеха да ни следят, се сещах за малцина, които могат да възбудят свръхестествените усещания на едно нечовешко същество. Мисля, че ще бъде добра идея, ако се вслушам в това, което би могъл да каже моят спретнат двойник.
— Сюзан — казах аз, — искам да излезеш от магистралата.
Тъмните и очи блеснаха под светлините на уличните лампи, когато погледна към мен и след това стрелката за нивото на бензина.
— И бездруго ще ми се наложи следващите няколко километра. Какво да направя?
— Изтегли се и спри пред първата бензиностанция.
Тя ми хвърли още един неспокоен поглед и аз успях да видя, че е прекрасна, като някоя южна красавица. Естествено, може би не бях съвсем обективен.
— А след това? — каза тя.
Прегледах крака си и бавно свалих другия ботуш, така че двата ми крака да са на едно ниво, когато застана на пода.
— Повикай полицията.
— Какво?! — възкликна Сюзан, след което насочи колата към изхода от магистралата.
Бръкнах в джоба за инструменти на моя комбинезон и извадих малката бутилка с втората ми отвара.
— Направи го — казах. — Имай ми доверие.
— Магьоснико — каза Тера с много спокоен глас, — ти си единственият, който може да помогне на моя годеник.
Погледнах към Тера с притеснение.
— Ще се срещна с вас на мястото, където правите събранията на вашите кутрета.
— Хари! — каза Сюзан. — Какви ги говориш?
Тя изведе колата настрани и се спусна по изходната еднопосочна рампа.
— Разбирам какво правиш — каза Тера. — Аз бих направила същото за моя самец.
— Самец? — възмути се Сюзан. — Самец? Аз не съм неговата…
Не чух остатъка от това, което Сюзан каза, защото грабнах в едната си ръка стрелящата пръчка, отварата в другата, отворих вратата, разкопчах си колана и се изтърколих по банкета на пътя.
Знам, знам, дори и на мен сега това ми се струва доста глупаво. Но тогава го направих, подтикван от някакъв рицарски, показен петльовски импулс. Бях съвсем сигурен, че Паркър и неговите приятелчета, «Уличните вълци», ни следят, и имах ясна представа колко опасни можеха да бъдат. Допусках, че стават още по-лоши по време на пълнолуние. Сюзан нямаше представа на каква опасност се излага и ако останех близо до нея, щях да я завлека още по-сериозно. А Тера — на нея все още и нямах доверие. Не бях сигурен, че искам тя да ми пази гърба.
Трябваше да се справя сам с преследвачите, да оправя моите собствени грешки и да не позволя невинен страничен човек като Сюзан да плаща за тях.
И така, бух, аз се хвърлих навън от колата в движение.
Не ме гледайте така. Казвам ви, че за момента имаше смисъл.
Държах ръцете и краката си в окръжност, сякаш съм прегърнал буре, и след това храс-храс, бум-бум-бум, уип-уип-уип и туп. Известно време всичко ми се въртеше. Успях някак си да запазя чувство за ориентация, да превърна инерцията си в търкаляне и накрая спрях в относително удобните храсти край пътя. Бях заобиколен от току-що смачкани растения, всичките влажни от дъжда, а носът ми — задръстен от миризмите на кал, бензин, асфалт и изгорели газове.
Изпитвах адски болки, всичко ме болеше — от рамото до крака, главата ми беше замаяна и над клепачите ми се спусна мрак, като се опита да ги затвори. Напрягах се да си спомня какво точно бях намислил, когато отворих вратата на колата на Сюзан.
Внезапно всичко изплува в съзнанието ми и аз отхапах със зъби запушалката на флакона с отварата и впръсках цялото му съдържание в устата си. Почти 250 грама студено кафе, помислих мрачно.
Имаше вкус на стар картон, престояла пица и прегорели кафеени зърна. Но когато премина надолу по гърлото ми, усетих силата на отварата да се разтваря в мен, активна и жизнена, като че ли бях погълнал огромна, свръхактивна амеба. Умората ми се изпари и енергията избликна като на финала на добър концерт или увертюра. Болката отстъпи до поносими нива. Мускулите престанаха да ме болят, замътеният ми, задръстен мисловен процес възвърна яснотата си, сякаш някой бе промил синапсите с лютив червен пипер. Сърдечният ми ритъм се ускори, след това стана спокоен и аз внезапно стигнах до извода, че нещата не са толкова лоши, колкото си мислех.
Изправих се, като си помогнах с болната ръка, само за да плюя на раната, която ми беше причинила агент Бен, и се отърсих. Комбинезонът ми беше изпокъсан и по него имаше следи от прясна кръв от драскотините от асфалта. Ръцете и краката ми бяха покрити с тъмни белези — досадни малки подробности. Не им обърнах внимание.