Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— О! — възкликна, сякаш я виждаше внезапно. — Ваша светлост!
Тя му се усмихна и дойде до предния край на ложата.
— Здравей, Робърт.
— Умислена сте?
— Да.
Запита се дали беше дочула разговора им за опасността, сред която се движеше всеки ден, дали ги беше чула да назовават опасностите от страна на всякакви хора — от най-нисшия чирак до най-близките й приятели. Как можеше една млада жена да понесе мисълта, че е мразена от собствения си народ? Че най-върховната духовна власт в християнския свят се бе произнесла, че е редно тя да бъде мъртва и че заслужава такава участ?
Той заби пилона на мястото му, дойде пред ложата и вдигна очи.
— Мога ли да ви помогна с нещо, принцесо моя?
Елизабет му отправи лека, свенлива усмивка.
— Не зная какво да правя.
Той не я разбра.
— Да правите? Какво да правите?
Тя се наведе през парапета на ложата, за да може да говори тихо:
— Не знам какво да правя на един турнир.
— Трябва да сте присъствала на стотици турнири.
— Не, на много малко. По време на царуването на баща си не бях толкова често в двора, а дворът на Мери не беше весел и през повечето време бях затворничка.
Робърт отново си припомни, че тя беше в изгнание през по-голямата част от момичешките си години. Беше се образовала със страстта на истински учен, но не се беше подготвила за обичайните забавления на дворцовия живот. Нямаше как да го направи: не бе възможно да се чувстваш в свои води в дворците или по време на големите празници, ако не си свикнал с тях. Самият той се наслаждаваше на остроумните си хрумвания, с които освежаваше едно традиционно събитие, но познаваше традиционното събитие като човек, който беше присъствал на всички турнири, откакто бе се появил в двора, и всъщност беше спечелил повечето от тях.
Желанието на Робърт бе да надмине турнирите и забавленията, които познаваше твърде добре; желанието на Елизабет бе да премине през тях, без да издаде своята неловкост.
— Но нали обичате турнирите? — поиска да се увери той.
— О, да — каза тя. — И разбирам правилата, но не и как би трябвало да се държа, кога да ръкопляскам, и кога да покажа благоволение, и всичко останало.
Той се замисли за миг:
— Да ви изработя ли план? — попита внимателно. — Както направих за шествието по случай коронацията ви? В който ще е показано къде трябва да бъдете и какво трябва да правите и казвате във всеки момент?
По лицето й на мига се изписа задоволство.
— Да. Това ще бъде хубаво. Тогава ще мога да се наслаждавам на деня, вместо да се тревожа за него.
Той се усмихна.
— А да ви направя ли план за церемонията по случай връчването на Ордена на Жартиерата?
— Да — каза тя настоятелно. — Томас Хауърд ми каза какво трябва да правя, но не можах да запомня всичко.
— Той пък от къде ще знае? — каза Дъдли пренебрежително. — Заемал е висок пост в двора едва през последните три царувания.
Тя се усмихна на обичайната проява на съперничеството му с херцога, нейния чичо, техен връстник, и отдавнашен съперник на Робърт.
— Е, ще ви го напиша — каза Робърт. — Мога ли да дойда в стаята ви преди вечеря и да го прегледаме заедно?
— Да — каза тя. Импулсивно протегна ръка надолу към него. Той се изпъна и успя само да докосне върховете на пръстите й със своите; целуна ръката си и посегна да докосне нейната.
— Благодаря ви — каза тя мило — пръстите й се задържаха за миг върху неговите.
— Винаги ще ви показвам, винаги ще ви помагам — обеща й той. — Сега, когато аз знам как се прави, ще ви чертая таблица, за да ви покажа къде да отивате и какво да правите при всяко събитие. Така че винаги да сте наясно. А след като сте присъствали на дузина турнири, можете да ми кажете, че искате нещата да се правят различно, и тогава вие ще ми чертаете план и ще ми казвате как искате да бъде променено всичко.
Елизабет се усмихна на тези думи, а след това се обърна и излезе от кралската ложа, като го остави изпълнен със странно чувство на нежност към нея. Понякога тя не приличаше на кралица, възкачила се на трона благодарение на късмета си и издигнала се с хитрост до величието. Понякога тя приличаше повече на младо момиче, натоварено със задача, твърде трудна, за да се справи с нея само. Той беше свикнал да желае жените, беше свикнал да ги използва. Но за миг на тази почти приготвена арена той изпита чувство, което бе ново за него — нежност; усещането, че желае нейното щастие повече, отколкото своето собствено.