Аленият бряг
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #15
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-769
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Аленият бряг». Краткое содержание книги:
заплашителна история. Много по-страшна, отколкото специалният агент на
ФБР Алойшъс Ш. Л. Пендъргаст може да си представи. Пендъргаст заминава в
своето ретро „Порше“ за тихото крайбрежно градче Ексмут в Масачузетс
заедно със своята повереничка Констънс Грийн, за да разследва кражбата на
безценна колекция от вина в Нова Англия, собственост на известния скулптор
Пърсивал Лейк.
Ексцентричен като всеки човек на изкуството, той живее в стар морски фар –
най-старата сграда в околността северно от Салем… Но в мазето на фара,
където е била съхранявана колекцията, намират нещо много по-
обезпокоително: зад стелажите за бутилки има зазидана ниша, в която някога
е лежал окован човешки скелет…
Специален агент Алойшъс Пендъргаст – един от най-интересните и
завладяващи герои в съвременната криминална литература – се завръща в
спиращия дъха нов роман на Дъглас Престън и Линкълн Чайлд „Аленият бряг“.
Констънс кимна. Сега костите станаха толкова много, че образуваха здрав слой върху влажния пясък. Очевидно хората са били убити и заровени, а после върху им са нахвърляли корабните отломки. Пендъргаст извади от сака малка метличка и измете пясъка, разкривайки още кости. Малките, изглежда, са били натрупани едни върху други как да е, защото ги бяха нахвърляли на купчина, а големите бяха подредени успоредно.
Накрая на Констънс й дойде в повече. Без да каже и дума на агента, тя излезе от изкопа и се изкатери на върха на дюната, където, дишайки дълбоко, се загледа в студения, безчувствен и чужд океан.
34.
Сержант Гавин се опита да си внуши, че това е просто друго местопрестъпление, подобно на тези на историка Маккул и Дана Дънуди. В същото време обаче беше толкова различно. Тук бяха безмилостните прожектори, които превръщаха нощта в ден, мъркащите генератори, ограденият с полицейска лента периметър, хората от криминалистиката и следствието, експертите по съдебна медицина и фотографите. Тук беше и следователят Малага от Лоурънс, мъж гигант, който се движеше с преднамерено изящество. Атмосферата беше твърде различна от онази, която Гавин беше усетил на предишните местопрестъпления – всеки си вършеше бавно работата, едва ли не колебливо, без обичайното бързане, защото убийството трябва да бъде разкрито. Имаше и нещо друго: екип от сериозни наглед мъже и жени от харвардската Катедра по антропология, които бяха опасали цялото място с координата мрежа от връв, здраво опъната, така че падината приличаше на гигантско табло за бинго. Техен началник беше доктор Форсайт, малък, спретнат, намусен господин с къса бяла коса и грижливо подстригана брада. Съдебните медици се стрелкаха напред-назад, за да се консултират с него, все едно той отговаряше за местопрестъплението. Може би в някои отношения беше така, защото неговите хора обработваха разкопките с малки метлички, зъболекарски инструменти и бояджийски четки, водейки бележки с лаптопи и таблети, като същевременно правеха безброй снимки.
В единия край стоеше началник Мърдок, месестите му ръце висяха покрай тялото, без да прави каквото и да било. Сержант Гавин тайно погледна към него. Началникът имаше замаян вид, подобно на елен, попаднал в светлините на фаровете. Промяната, която беше настъпила у него, беше забележителна. Преди седмица се перчеше наоколо самодоволен и се държеше като ченге от големия град, попаднало случайно тук в Ексмут. Сега беше блед, несигурен, дори изнервен. Удобното му феодално владение, бързо наближаващото му пенсиониране – всичко това беше поставено под съмнение.
В този момент Гавин видя да се приближава архитектът на тази промяна специален агент Пендъргаст. Беше се отдръпнал в единия край, за да разговаря с някакъв репортер, който се бе появил край местопрестъплението – млада жена от „Бостън Глоуб“. Гавин се изненада, че таблоидът „Херълд“ не отразява случващото се. Но имаше логика – тук ставаше дума повече за археология, а не за някое съвременно сензационно убийство. Историята вероятно щеше да се появи на някоя от вътрешните страници на „Глоуб“. Може би щеше да бъде подета от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ само за да бъде скоро след това забравена, освен от историците… и местните хора.
На Гавин му се стори странно, че Пендъргаст общува толкова свободно с журналист. Обикновено беше мълчалив като камък. Ако беше някой друг, сержантът щеше да си помисли, че е отишъл да се хвали, но това не беше в стила на Пендъргаст. Гавин се запита какво ли цели.
Трябваше да признае, че той лично беше смаян от това откритие. Беше почти невъзможно да повярва, че членове на неговата собствена общност, общността на неговия баща и неговия дядо, на неговите предци дузина поколения назад, са могли най-хладнокръвно да подмамят кораб върху скалите и откривайки, че е пълен с жени и деца, а не със злато, да ги изколят, заравяйки ги в масов гроб.
Също толкова шокираща бе мисълта, че някои от ексмутските му съвременници, наследници на тази сган от убийци, са си предавали тази ужасна информация и са я използвали, за да влязат с взлом в къщата на Пърсивал Лейк. Но логиката на Пендъргаст, която бе изложил пред началника и пред него, когато по-рано вечерта ги беше осведомил, беше желязна. Доказателствата лежаха пред Гавин: във все по-дълбоките дупки под вървите, оформящи координата мрежа, в торбите за доказателства, пълни с кости и ронещи се жалки лични вещи. Онова, което съвсем го разтърси, беше красивата изрисувана порцеланова кукла, която бе изкопана от купчината с кости на малки деца.