Глутница ангели
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
А дори не харесва бирата.
Докато тя се движеше с танцова стъпка ми се стори, че гъделът, който съм усетил преди малко, се е усилил. Приклекнах, сложих длан точно над руните и долових как налягането върху ръката ми се увеличава, сякаш съм в едва доловимо магнитно поле. Вдигнах рязко длан и видях как косъмчетата по пръстите ми настръхват. Извърнах се към Шобан, тя обаче се бе вторачила много напрегнато в Ума. Явно внимаваше подопечната й да не се отдалечава и на крачка от нея, та ако се наложи, тя да може да я защити. Особено пък в такова страховито място.
Ума бе коленичила отстрани на гроба. В лявата си ръка държеше ножа, а с дясната бръкна в пазвата си и извади амулет, окачен на верижка от бяло злато. Бях го видял един-два пъти през деня, но той ми заприлича на кристалните дрънкулки, с каквито се кичат привържениците на Новата епоха и чието очарование винаги ми е убягвало. Жената свали амулета от верижката.
В този миг ми хрумна, че той прилича много на талисмана, с който Дазра е заслепил моите нападатели.
Ума запя на непознат език, вероятно хинди. Въртеше амулета между пръстите си, после се изправи и закръжи бавно около гроба, без обаче да излиза от вътрешния кръг. Обиколи го три пъти, а после сложи амулета върху гроба, точно по средата.
Премести ножа в дясната си ръка и се свлече на колене откъм тясната страна на гроба. Пак запя и с върха на острието издълба нещо върху лъскавия черен камък. Така и не видях какво, ала от оглушителното стържене на стоманата о камъка ме побиха тръпки — сигурно го чуха на километър оттук. После, все така тананикайки, Ума изтича в другия край на гроба, който не виждах, и отново издълба нещо върху камъка. Потрети всичко и в другия тесен край, после пак застана така, че да я виждаме.
В началото не повярвах, че наистина дълбае върху студения камък точно това, ала очертанията бяха твърде познати, за да ги сбъркам: малки свастики.
— Ама ти какво… — подхванах аз, но Шобан ме стисна с все сила над лакътя, долепи пръст до устните си и поклати глава.
Е, не е нужно да правите нищо повече, просто спирате притока на кръв и аз разбирам за какво става дума.
Ума издълба и последната свастика, след това се изправи и изпя няколко сетни думи. Погледна ни, ала останах с впечатлението, че не ни вижда. Обърна се с гръб, вдигна ножа над гроба и го стовари с все сила върху амулета.
В мига, когато твърдата дръжка на ножа натроши амулета на хиляди парченца, ми се стори, че кристалът пулсира, озарен от бледопурпурно сияние. Сигурен съм — е, почти сигурен — че долових и как за миг магнитното поле се свива, и се разтреперих като листо.
После всичко свърши и Ума тръгна към нас направо през руните.
Когато бе на крачка, се свлече на пода. Шобан успя да я хване само защото е най-бързото нещо на два крака, което съм виждал.
Е, най-бързото човешко нещо.
В главата ми се въртяха рой от въпроси — най-вече защо Ума е издълбала върху гроба на Томас Бекет онези свастики — сега обаче не му беше времето да търся отговори.
Ума дойде на себе си след около две-три минути, но не успя да се изправи. Въпреки това настоя да тръгваме. Така и сторихме. Паху грабна фенерчето и закрачи най-отпред, следваше го Ума, крепена от Шобан, а аз подсигурявах тила. Докато вървяхме по прохода към кулата на алхимика, имах неприятното усещане, че някой ни следи. Току се обръщах, но не виждах нищо в тази тъмница, а единствените звуци, които чувах, бяха запъхтяното дишане на Ума и стъпките ни по древния камък. Най-сетне се върнахме в избата на минарето — не помня някога през живота си да съм се радвал така на ролка тоалетна хартия.
Когато излязохме на Хай стрийт, Ума вече се бе поокопитила. Можеше да върви и без да я крепи Шобан и дори ми се усмихна, когато вдигнах угрижено вежда. Наближаваше два след полунощ, когато най-после се прибрахме в пансиона. Качих се по стълбището и когато Паху отключи вратата на нашата стая, усетих как умората, трупала се цял ден, ме е лишила от сили. Съмнявам се, че дори тузарският ми апартамент в „Савой“ е щял да ми се стори в този миг по-уютен и гостоприемен от тясното легло в Кентърбъри. Отбих се набързо в клозета дрешник, метнах дрехите на пода и се свлякох върху матрака.
Заспал съм на мига — не ми попречиха дори шумните звуци на Паху, който се облекчаваше в тоалетната.