Глутница ангели
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
А дори не харесва бирата.
— Не е чак толкова ужасно.
— Всички ли си избрахте какво ще ядете? — прекъсна ни Ума, и слава богу.
— Избрах какво няма да ям — рекох аз. Погледнах пак листа с менюто. — Това явно не е от добрите провинциални ресторанти, нали? — Ума се свъси и поклати глава. — Ще си взема риба с пържени картофи, за всеки случай.
След като и другите си избраха по нещо, Ума отиде на бара да даде поръчката. Исках да се покажа кавалер и да го направя аз, но ме досрамя да ида при бармана. Отпих предпазливо от бирата и преглътнах, като държах под око Паху.
Храната беше… прилична, доколкото може да е прилична британската кухня. Виж, при рибата и пържените картофи няма какво да объркат, макар че се поизмъчих със салатата. Тя всъщност се състоеше от няколко листенца маруля с търкалце кромид лук и размекнат домат, но аз не съм от хората, дето ще седнат да се оплакват.
— Какви сосове към салатата имате? — попитах бармана — по съвместителство и келнер.
Той ме зяпна.
— Какво искате?
— Сос към салатата. Разбирате ли… към салатата?
— А, салатен крем ли искате?
Да ви призная, не знаех дали искам салатен крем. Извърнах се към другите, но те избягваха да срещат погледа ми. Трябваше да се досетя защо.
— Да, разбира се, звучи добре.
Когато бяхме в Дуровернум…
Онова приятелче се скри някъде отзад и след малко се върна с шишенце, в което се белееше нещо. Приличаше ми на… всъщност не ми се казва на какво.
— Вижте какъв буламач — споделих с останалите. — Онзи кретен се пъхна отзад колкото да го забърка. И да ми отмъсти, задето му напръсках заради Паху стъклото.
— Бре, вдигна врява до възбог — отбеляза Шобан, както нагъваше лакомо. — Хващам се на бас, че си единствено дете.
— Това, Марти, си е най-обикновен салатен крем — успокои ме Ума. — Наистина.
— От какво е направен?
— По-добре не питай — намеси се пак ирландката.
Направи ми впечатление, че тя не си е сложила от него върху марулката.
Пъхнах вилицата в шишенцето и го опитах плахо. Имаше вкус на майонеза. На наистина стара, наистина долнопробна майонеза. Побутнах шишенцето встрани.
— Не ти ли хареса?
— Според мен не е добре изстуден.
— Салатеният крем не се изстудява.
Това не ме насърчи особено.
— Ще мина и без него. Ако исках да прекарам деня в кенефа, щях да прибягна до старовремския начин и да се отцепя.
Оставих и салатата непокътната.
— Та откъде знаеш кой играе в „Женски кръстопът“? — попитах аз Ума.
Отново бяхме поели на път. Индийката бе преотстъпила мястото на мъртвеца на Паху, за да седне с мен на задната седалка. В началото Шобан се намуси, но още щом потеглихме, Паху пак се сви на кравай и откърти. Шобан си тананикаше, както въртеше волана.
— Бях председателка на местния клуб на почитателите на Едгар Бюканън. Умирам си за него. — Зяпнах от изненада. — Шегувам се, Марти.
— Нали не сте написали сценарий, който се опитвате да пробутате? В смисъл, че не ме разкарвате нагоре-надолу колкото да ви се хвана на въдицата и да ви намеря продуцент?
Ума прихна. Смееше се като дете, с цяло гърло.
— Не. Нямаме сценарий. Въпреки че имам научна степен по кинознание, защитила съм я в Лондонската политехника. Това обаче беше много отдавна, в съвсем друг живот.
— Гледала ли си БУНТ? — попитах я аз.
— Боза! — излая Шобан, както си тананикаше.
— Не е от най-големите ти шедьоври — заприглася и Ума.
— А „Пилците се броят наесен“?
— Филм на Алън Смити.
— Браво, госпожице Всезнайке с научна степен по кинознание. А какво ще кажеш за „Убийство на плажа“?
— Виж, този не съм го гледала. Но сигурно ми е провървяло.
— Сто на сто. Делата, в които като творец влагаш душа и сърце, никога не са оценявани по достойнство приживе. — Макар че, доколкото знам, филмът се ползва с голяма популярност по цицестия канал.
— Водил си твърде интересен живот.
— Древно китайско проклятие. Като свинско с кисело-сладък сос.
— Случва ли ти се да приемаш нещо на сериозно, Марти?
Поех си дълбоко въздух и изпъшках.
— Само когато нямам друг избор. Така е много по-сигурно.
— Виж ти! — отбеляза Ума.
Шобан продължаваше да кара нататък.