Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Излезе навън и тръгна към Кларион Хотел в Сканстул и отново опита да ѝ се обади. Вдигна му арогантно хлапе, може би неин син.

– Здрасти!

– Здрасти! – отвърна Микаел. – Хилда там ли е?

– Тука няма никаква шибана Хилда. Телефонът вече е мой.

– Какво искаш да кажеш?

– Една откачена алкохоличка ми го даде.

– Кога?

– Ей сега.

– Как изглеждаше?

– Стресирана и тъпа.

– Къде се намираш?

– Я си гледай работата – каза момчето и затвори.

Микаел изруга. Поради липса на други идеи, той отиде в бара на Кларион Хотел и си поръча една „Гинес“.

Трябваше да помисли, затова седна в един фотьойл до прозореца, който гледаше към Рингвеген. Зад него плешив, възрастен господин стоеше на рецепцията и дискутираше възмутено сметката си. Недалеч от масата му пък седяха две момичета, които си шепнеха нещо.

Мисълта за Лисбет не му даваше мира. Тя бе споменала списъци с имена, както и името Лео Манхеймер, чийто психолог, Карл Сегер, беше застрелян при подозрителни обстоятелства преди двайсет и пет години. Не беше пресилено да предположи, че историята продължава далеч назад във времето, особено след смъртта на Холгер Палмгрен и документите, които бе открил в антрето на апартамента му.

„Говори с Хилда фон...“

Можеше ли да е имал предвид друга жена, не Хилда фон Кантерборг? Възможно беше, но не особено вероятно, пък и току-що Хилда, наглед стресирана, бе дала телефона си на някакъв тийнейджър. Микаел допи бирата си и погледна момичетата на бара. Като че ли сега си шепнеха за него. Извади телефона си и потърси името Хилда фон Кантерборг в интернет. Предполагаше, че това, което го интересува, няма да се появи сред първите резултати в Гугъл, а може би изобщо нямаше да го има в мрежата. Но може би щеше да долови нещо между редовете. Понякога следите се криеха в банални и уклончиви отговори по време на интервюта или пък в избора на теми и интереси.

Не откри нищо. До момента, в който изгубила длъжността си в Стокхолмския университет, Хилда фон Кантерборг била доста продуктивен автор на научни статии. След това се беше покрила, а в старите ѝ материали нямаше горещи следи. Микаел не попадна на подозрителни намеци, нито пък на нещо, свързано с осиновени деца, а още по-малко с момчета с хипер​ акузис, които от левичари са станали десничари.

За сметка на това Хилда звучеше будно и разумно, когато се аргументираше против скритите расистки идеи, които още по онова време се проявяваха в изследванията на въздействието, което генетиката оказва върху човешката интелигентност. Беше написала и кратко есе в Journal of Applied Psychology[50] за така наречения ефект на Флин, който показва, че измеримите интелектуални дарби на човека се покачват постоянно от 1930 година насам вероятно защото мозъците ни биват стимулирани все повече.