Средното царство

— Това не е честно, Хан! — Юан бе останал без дъх; смееше се, в очите му гореше вълнение. Горе на дървото Хан Чин се кикотеше — едно чисто бяло цветче се бе заплело в черната му като въглен коса; след това отметна глава настрани и погледна брат си.

— Ела ме хвани! — подразни го той и пусна надолу единия си крак, после бързо го дръпна, когато брат му скочи да го хване.

Юан се огледа за миг и намери каквото му трябваше. Обърна се.

— Слез! Слез или ще те набия! — заплаши той, стиснал в едната си ръка двоен ключ и опрял другата на бедрото си; изражението му бе наполовина сурово, наполовина весело.

— Няма! — Хан се прилепи към клона и се опита да се изкачи по-нагоре.

Юан се разсмя възбудено, направи крачка напред и започна нежно да гъделичка гърба на брат си с разлистения клон. По-голямото момче взе да крещи и да рита диво — кракът му минаваше на косъм от малкия. Момчето долу взе да надава продължителни писъци — играта му харесваше — и заудря по-силно. Разнесе се нов крясък и кракът отново се метна към него. Но този път улучи и момчето тупна по гръб на земята.

Хан Чин скочи веднага долу и коленичи над брат си, проснал се неподвижен на земята до ствола.

— Юан! Юан!

Наведе се и се вслуша в дишането на брат си, опрял ухо о гърдите му.

Юан се претърколи, използвайки теглото на брат си, както го бяха учили, и го яхна на гърдите, притискайки ръцете му с колене. За миг остана отгоре с тържествуваща физиономия. После Хан го блъсна и го отхвърли настрани. Юан се преобърна и запълзя встрани, но Хан протегна ръка, сграбчи го за крака и бавно го затегли обратно.

— Не, Хан, не… Моля те! — но протестите на Юан бяха слаби. Давеше се от смях.

— Кажи го! — настоя Хан и притисна ръцете на момченцето, обвили гръдния му кош. — Заповядвам ти да го кажеш!

Юан разтърси яростно глава; смехът му премина в хълцане. Но щом Хан го притисна по-здраво, се предаде и кимна. Хватката се отпусна леко, но остана здрава. Юан пое дъх и заговори:

— Ти си мой господар… — изкашля се и продължи — … и обещавам да ти се подчинявам.

— А така!

Хан Чин го пусна и го бутна лекичко. Малкият се тръшна на земята и остана там за няколко секунди. Дишаше дълбоко. Помълчаха за миг. В топлия, неподвижен въздух чуруликаха птички.

— Какво мислиш за нея, Юан?

Ли Юан се претърколи и погледна брат си. Ли Хан Чин бе коленичил и гледаше към терасата отвъд езерото. Бялото цветче все още стоеше в косите му — чисто бяло върху гарвановата му коса. На устните му играеше лека усмивка. Тъмните му очи се взираха в далечината. — Мислиш ли, че е хубава?

Въпросът накара Юан да се изчерви. Той кимна и сведе очи. Да — помисли си той. — Повече от хубава. Фей Йен беше красива. Знаеше го от първия миг, в който я видя. Фей Йен. Колко й отиваше това име. Летяща лястовица…

Вдигна очи и видя, че Хан Чин се взира в него, сбърчил чело.

— Мислех си, Юан… Чудех се какво ли е да имаш няколко жени. Например за всяка нощ през седмицата по една различна жена — разсмя се със странен, тънък, напрегнат смях, после сведе поглед и взе да скубе тревата. — Извинявай. Понякога забравям. Ти изглеждаш толкова стар, така изпълнен с мъдрост. Също като татко — Хан млъкна, след това отново вдигна поглед и се усмихна. — Май тебе това още не те вълнува. Карай. Като пораснеш, ще разбереш.