Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Смитбак преглътна, опитвайки се да звучи като олицетворение на логиката и здравомислието.
— Д-р Тисандър, разбирам, че може да ви звуча налудничаво. Но ако бъдете така любезен да ми позволите да проведа един разговор от телефона, който е на бюрото ви — само един! — ще видите нещата другояче. Ще говоря с жена си или с моя редактор от „Таймс“. Всеки от тях ще ви увери, че аз съм Бил Смитбак. Само един разговор — това е всичко, за което ви моля.
— Благодаря ви, Едуард — каза Тисандър и се изправи. — Виждам, че ще се наложат много разговори с терапевта ви на следващия сеанс. Трябва да се връщам на работа.
— По дяволите, позвънете! — избухна Смитбак и се хвърли към телефона. Тисандър скочи с изумителна бързина и Смитбак усети ръцете си здраво стегнати на гърба от двамата санитари.
Той се съпротивляваше яростно.
— Не съм луд! А вие, кретени скапани, не можете ли да схванете, че съм толкова нормален, колкото сте и вие? Проведете шибания телефонен разговор!
— Ще се почувствате по-добре веднага, щом се върнете в стаята си, Едуард — каза директорът и седна отново в стола, възвърнал спокойствието си. — Скоро пак ще говорим. Моля ви, не се отчайвайте; често преходът към една нова ситуация се оказва труден. Искам да сте сигурен, че ние сме тук, за да ви помогнем.
— Не! — извика Смитбак. — Това е абсурдно! Това е пародия! Не можете да ми го причините…
Докато крещеше възмутено, Смитбак бе любезно — но твърдо — изведен от офиса.
29
Докато Марго приготвяше вечерята в кухнята, Нора използва момента да разгледа неочаквано големия й и елегантен апартамент. До стената стоеше пиано, върху чиято стойка бяха подпрени нотите на мелодия от някакво бродуейско шоу; близо до него висяха няколко зоологически щампи от деветнадесети век на странни животни. По-голямата част от рафтовете на стената бяха заети от книги, а върху останалите бяха сложени различни интересни предмети — римски монети, египетско стъклено шишенце за парфюм, малка колекция от птичи яйца, връхчета на стрели, индианско гърне, парче изхвърлено от водата чворесто дърво, вкаменелост от рак, морски раковини, два птичи черепа, няколко образци от минерали и самородно злато — миниатюрен музей на чудатостите. На отсрещната стена висеше нещо, в което Нора разпозна изумително изработен килим от навахите.
Тя си помисли, че това определено говори нещо за Марго — явно беше много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък и това, че разполагаше с далеч повече пари, отколкото Нора бе очаквала. Апартаментът не беше евтин, още по-малко пък сградата, в която се намираше.
Гласът на Марго долетя от кухнята.
— Съжалявам, че те изоставих, Нора. Идвам след минутка.
— Мога ли да помогна?
— Няма нужда, почини си. Червено или бяло?
— Ще пия каквото ти пиеш.
— Значи бяло. Ще хапнем риба.
Нора вече бе усетила мириса на сьомга, сварена в рибен бульон с ароматни подправки, който идваше от кухнята. Миг по-късно Марго влезе, носейки поднос с хубаво парче риба, гарнирана с копър и резенчета лимон. Тя го остави на масата и след малко се върна с изстудена бутилка вино. Напълни по една чаша за Нора и за себе си и се отпусна на стола.
— Това е съвършената вечеря — каза Нора, впечатлена не само от готвенето, но и от факта, че Марго си бе направила този труд.
— Помислих си, че Бил има ангажимент, шоуто наближава и ти сигурно се нуждаеш от почивка.
— Така е, но не очаквах нещо толкова приятно.
— Обичам да готвя, но рядко имам възможност — точно както все не ми остава време за срещи с мъже. — Тя се усмихна криво и отметна назад късата си кестенява коса с рязко движение. — Е, как върви шоуто?
— Това е първата нощ от седмица, в която съм си тръгнала преди полунощ.
— Ау!
— Едва се държим. Не знам как ще стане, но всички, които са минали през това се кълнат, че накрая се получава.
— Знам как е. Както изглежда, и аз трябва да се върна в музея тази вечер.
— Наистина?
Марго кимна.
— Да довърша следващия брой на „Музеология“.
— Господи, Марго! Защо тогава си губиш времето да приготвяш вечеря и да ме каниш?
— Шегуваш ли се? Нали и аз трябва да излизам понякога от тази стара и прашна дупка, та макар и за няколко часа. Повярвай ми, за мен това наистина е удоволствие. — Тя отряза парче сьомга и го сложи в чинията на Нора, после сложи и на себе си, добавяйки по няколко парчета задушени аспержи и малко кафяв ориз.