Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Д-р Тисандър кимна отново.
— Ами-и-и, това е. Макар да бях настанен тук с най-добри намерения, фактът е, че не мога да остана тук и минута повече. — Той се изправи. — А сега, бихте ли били така любезен да ми поръчате кола? Сигурен съм, че агент Пендъргаст ще покрие разходите. Или аз ще се радвам да ви изпратя чек веднага щом се върна в Ню Йорк. Той ми взе портфейла и кредитните карти по пътя за насам. — Смитбак остана прав.
За миг над стаята легна тишина. След това директорът се наведе напред бавно, протегна ръцете си върху бюрото и преплете пръсти.
— Сега, Едуард — започна той с равния си любезен глас, — както знаете…
— И стига вече с този „Едуард“ — прекъсна го Смитбак с неприкрито раздразнение. — Името ми е Смитбак. Уилям Смитбак Джуниър.
— Моля ви, позволете ми да продължа. — Последва пауза, след това друга съчувствена усмивка. — Боя се, че не мога да се съглася с молбата ви.
— Това не е молба: това е изискване. Казвам ви, напускам! Не можете да ме задържате против волята ми.
Тисандър прочисти гърлото си търпеливо.
— Грижата за състоянието ви бе поверена на нас. Семейството ви е подписало документи за този избор. Вие сте се задължили да останете известно време за наблюдение и лечение. Ние сме тук, за да ви помогнем, а за да го направим ни е нужно време.
Смитбак гледаше невярващо.
— Извинете ме, д-р Тисандър, но не смятате ли, че можем поне да се откажем от прикритието?
— Какво прикритие можете да имате предвид, Едуард?
— Не съм Едуард! Исусе. Знам какво са ви казали и няма нужда да се преструвате повече. Трябва да се върна към работата си, към жена си, към живота си! Казвам ви, не ме е страх от никакъв убиец. Тръгвам си оттук. Веднага.
Лицето на д-р Тисандър запази благото си, търпеливо изражение.
— Тук сте, Едуард, защото сте болен. Това, което твърдите за работата си в „Ню Йорк Таймс“, за прикритието, под което се намирате, за това, че ви преследва убиец — тъкмо то е причината да сте тук.
— Какво? — заекна Смитбак отново.
— Както вече казах, ние знаем много за вас. Имам досие, дебело две педи. Единственият начин да се оправите е да погледнете истината в очите, да изоставите тези заблуди и фантазии, този измислен свят, в който живеете. Никога не сте имал работа в „Таймс“ или където и да е. Не сте женен. И никакъв убиец не е по петите ви.
Смитбак бавно се отпусна в стола си, като се подпираше на облегалките за всеки случай. Полазиха го ледени тръпки. Думите на Пендъргаст по пътя от Ню Йорк сити се завърнаха към него, натежали от нов, злокобен смисъл: Директорът знае всичко за вас. Той е отлично информиран и притежава всички необходими документи. Смитбак осъзна, че противно на това, което беше допуснал — противно на това, което Пендъргаст бе намекнал — директорът не знаеше нищо за заблудата. „Необходимите документи“ бяха по всяка вероятност юридическите документи за затварянето му тук. Внезапно му се разкри в цялата си пълнота планът на Пендъргаст да го предпази. Не можеше да си тръгне дори и да искаше. И всичко, което каза, всичките му възражения и отричания, разговорът за убиеца — само подкрепяха онова, което директорът бе научил, четейки папката му: че има халюцинации. Той преглътна и се опита да звучи колкото може по-логично и нормално.
— Д-р Тисандър, нека ви обясня. Човекът, който ме доведе тук е специален агент Пендъргаст, нали така? Той ми даде фалшива самоличност и ме остави тук с цел да ме защити от един убиец. Всичките тези документи, които имате, са фалшифицирани. Хитрост! Ако не ми вярвате, звъннете в „Ню Йорк Таймс“. Накарайте ги да изпратят моя снимка по факса, описание. Ще видите, че аз съм Уилям Смитбак. Едуард Джоунс не съществува.
Той спря, осъзнавайки колко налудничаво може да е прозвучало. Д-р Тисандър продължаваше да го слуша, усмихваше се, отдавайки му цялото си внимание — но сега Смитбак долови нюансите на това изражение. Беше състрадателно и може би примесено с лек израз на онова облекчение, с което нормалния наблюдава душевноболния. Това същото изражение, няма съмнение, имаше собственото му лице по време на вечерята снощи, докато слушаше Трокмортън да говори за бизнес-среща с Господ Бог.
— Вижте — започна той отново. — Сигурно сте чували за мен, чели сте мои книги. Написал съм три бестселъра: „Останки“, „Мощехранилницата“ и „Златото на Кивира“. Ако ги има в библиотеката ви, може сам да се уверите. И върху трите има моя снимка на задната корица.
— Е, значи се оказахте и автор на бестселъри, така ли? — Д-р Тисандър позволи на усмивката си леко да се разшири. — Ние не снабдяваме нашата библиотека с бестселъри. Те са подходящи за най-долната каста читатели и, което е най-лошо — превъзбуждат гостите ни.