Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Той последва тънката фигура на сестрата надолу по безкрайния коридор, отминавайки редица затворени врати със златно изписани номера. По някаква причина двама плещести санитари се движеха на крачка след него. Най-накрая коридорът свърши с внушителна врата, на която се виждаше една-единствена дума: Директор. Сестрата почука, след това безмълвно се отдръпна и направи знак на Смитбак да влезе.
Той й благодари и пристъпи. Вътрешността представляваше елегантен апартамент със стаи, облицовани в тъмно дърво и осветени от стенни свещници. В богато украсената с орнаменти мраморна камина пропукваше огън. Върху стените се виждаха идилични картини. Задната стена на главното помещение бе доминирана от сводест прозорец, който осигуряваше изглед към зимния пейзаж навън. Нямаше рафтове с книги, нито пък нещо друго, което да подсказва, че това е кабинетът на болничен директор, макар през една от двете странични врати на апартамента Смитбак да видя нещо, което приличаше на медицинска библиотека.
В средата на стаята стоеше огромно, покрито със стъкло бюро, с тежки, подобни на орлови нокти крака. Зад бюрото бе седнал д-р Тисандър и пишеше припряно. Той погледна за миг нагоре и се усмихна топло на Смитбак.
— Приятно ми е да ви видя, Едуард. Заповядайте, седнете.
Смитбак се настани. За минута-две единственият звук в стаята бе пропукването на огъня и скърцането на писеца. Най-накрая Тисандър остави писалката в комплекта върху бюрото, попи листа и го остави настрана. Облегна се назад в тежкия си кожен стол и се усмихна самоуверено, удостоявайки Смитбак с височайшето си внимание.
— Ето, с това свършихме. Кажете ми сега какво имате наум, Едуард? Как се адаптирате към живота в „Ривър Оукс“?
Гласът му беше нисък и мелодичен, а тънките черти на лицето му бяха омекотени от годините. Имаше куполовидно чело, от което бялата му коса се издигаше в отричаща гравитацията лъвска грива като на Айнщайн.
Смитбак забеляза, че двамата санитари застанаха до стената зад него.
— Да ви предложа нещо освежаващо? Газирана вода? Диетична сода?
— Нищо, благодаря. — Смитбак посочи санитарите. — Налага ли се да са тук?
Тисандър се усмихна съчувствено.
— Едно от правилата тук, уви. Това, че съм директор на „Ривър Оукс“ не означава, че съм над правилата.
— Добре, ако сте сигурен, че може да им се вярва, че ще си държат езика зад зъбите.
— Имам им абсолютно доверие. — Тисандър кимна окуражаващо и направи знак на Смитбак да продължи.
Смитбак се наведе напред.
— Предполагам знаете всичко за мен, защо съм тук.
— Естествено. — Топла, загрижена усмивка освети мъдрите черти на директора.
— Съгласих се да дойда тук за прикритие, заради собствената си безопасност. Но трябва да ви кажа, д-р Тисандър, че промених мнението си. Не знам доколко сте осведомен за убиеца, за когото се предполага, че ме преследва, но в крайна сметка мога да се грижа за себе си. Няма нужда да оставам повече тук.
— Разбирам.
— Трябва да се върна към работата си в Ню Йорк, в „Таймс“.
— И защо така?
Смитбак се почувства окуражен от възприемчивостта на д-р Тисандър.
— Работех върху много важна статия и ако не се върна ще я загубя и ще я получи друг репортер. Не мога да го допусна. Става дума за моята кариера. Много нещо съм заложил.
— Разкажете ми за статията, върху която работите.
— Отнася се до убийството на Дюшам — знаете ли случая?
— Разкажете ми го.
— Един художник — Дюшам — е бил провесен през прозореца на апартамента си и хвърлен върху стъкления покрив на ресторанта долу. Това е една от онези сензационни истории, които не се случват всеки ден.
— Защо смятате така?
— Заради странния стил на убийството, популярността на жертвата, заради факта, че убиецът изглежда е успял да остане напълно незабелязан — това е една супер-история. Не мога да оставя да ми се изплъзне.
— Можете ли да бъдете по-конкретен?
— Подробностите не са важни. Налага се да изляза оттук.
— Подробностите винаги са важни.
Смитбак усети, че оптимизмът започва да го напуска.
— Не е само работата. Става въпрос и за жена ми. Нора. Тя мисли, че съм в Атлантик сити под прикритие и работя по друга история за „Таймс“, но съм сигурен, че се тревожи за мен. Само ако мога да изляза оттук и да й се обадя, да й кажа, че съм добре. Оженихме се едва преди няколко месеца. Сигурен съм, че разбирате.
— Определено. — Директорът слушаше с подчертано съчувствие и внимание.
Смитбак, окуражен отново, продължи:
— Този предполагаем убиец, който ме преследва, той не ме безпокои. Мога да си отварям очите и да се пазя. Няма нужда да се крия тук повече и да се преструвам, че съм някакъв откачен.