Синята дама
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синята дама». Краткое содержание книги:
Всички романи на Сиера имат една „скрита“ цел: разбулването на исторически загадки въз основа на реално съществуващи документи и задълбочена проучвателска работа. Една от книгите му — „Тайната вечеря“, е бестселър в целия испаноезичен свят и е преведена в 37 страни. А книгата му „Синята дама“ се радва на широк читателски интерес в 40 държави, сред които са САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия, Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Полша, Корея, Румъния, Нидерландия, Гърция, Сърбия, Словакия, Португалия, Литва и много други.
Хавиер Сиера е първият испански автор, влязъл в Топ 10 на престижната бестселърова класация на Ню Йорк Таймс под номер 6 с романа си „Синята дама“.
Отецът сподави кашлицата си, преди да продължи:
— Помни, че за делата си тя използва винаги ангелите. Те подготвят всичко. Всичко. Макар да прикриват действията си под формата на съвпадения. Иначе защо, мислиш, сте тук?
„Да. Защо?“, запита се Карлос. И като му подаде ръка, успокоен, че може вече да си тръгне, се втурна към реното на Хосе Луис, който вече бе запалил мотора долу на площада.
ГЛАВА 47
— Е, какво? — Тонът на полицая бе изпитателен. Особен. Каза ли ти още нещо?
Карлос поклати отрицателно глава, мъчейки се да скрие вълнението си.
— Аз пък имам новини. И то важни — усмихна се той.
— Важни ли? Какво е станало?
— Тази сутрин, докато ние с теб сме пътували за Билбао, са позвънили от Съединените щати на директора на Националната библиотека, точно на приятеля на отец Техада, и са го питали за Мемориала на Бенавидес.
— Не може да бъде.
— Сторило му се толкова странно, че някой се интересува от съдържанието на тази книга, че се обадил самият той. После се свързал с участъка. Току-що го потвърдиха. Казва се Енрике Валиенте — рече той, поглеждайки в бележките си, преди да потегли.
Карлос сподави изненадата си. Беше името, което отец Техада току-що им бе споменал.
— Съвпаденията ни преследват, приятелю. Близо сме. Много близо. Утре ще дойдеш ли с мен да се видим с него?
Журналистът кимна. Вълнението му се беше превърнало вече в дълбоко безпокойство.
ГЛАВА 48
Лос Анджелис
В 17,25 часа, часово време на западния бряг, един жълт ван на Бърза поща спря пред бялата къщичка на Дженифър Нарейди. Бе обиколил три пъти квартала, преди да стигне до нейната малка уличка, успоредна на най-прочутия крайбрежен тихоокеански булевард — Оушън Франт Уок, във Венис.
Ядосан, че закъснява с маршрута, пощенският служител й подаде дебело писмо от Рим.
„Рим! — помисли си Дженифър. — Точно днес“.
И побърза да го отвори.
Беше странно. Никъде не се виждаше подател. Тя прочете само пощенското клеймо на града, откъдето е пратено, собствения си адрес и марката за бърза поща от един централен клон във Вечния град, сякаш това писмо бе занесено на ръка до гишето на Виа Венето, пратено препоръчано — и нищо повече. Но съдържанието му се оказа още по-странно: от плика се подаде свитък стари, съшити от едната страна страници, но без никаква бележка.
Дженифър не можеше да разбере кой е подателят. На всичко отгоре текстът беше написан на испански, с ужасен почерк, от който не можеше да разчете нито една проклета дума. „Може би утре доктор Мейърс ще ми помогне да разбера това“, каза си, сещайки се за обажданията й в Испания.
След малко тя забрави за писмото. Сложи го в едно чекмедже, изхвърли плика в боклука и прекара останалата част от следобеда, гледайки телевизия. Навън, над плажа и над крайбрежието, от небето отново се сипеше дъжд. Гръмотевиците се чуваха и в хола.
— Проклето време — измърмори тя.
В това лошо време Дженифър заспа в 19,54 часа. И сънищата й, разбира се, продължиха.
ГЛАВА 49
Ислета, Ню Мексико Краят на лятото на 1629 г.
— Вижте! Вижте я, отче!
Брат Диего Лопес разтърси стария отец Салас. Дългият преход през пустинята го бе изтощил. Откакто напуснаха Гран Кивира, за да се върнат и да докладват на инквизитора за чудесата, които бяха видели в тези земи, силите постепенно го бяха напуснали. Само броеницата, която му дадоха Масипа и Анкти, преди да поеме на път, му вдъхваше кураж да не се предаде.
— Виждате ли я? — настоя младият францисканец.
— Но това е…
— Да, отче. Това е Ислета! Пристигнахме!
Лицето на стареца се оживи.
— Благодаря на Бога! — възкликна той.
Отвъд големите хвойни покрай Рио Гранде, едва видими на хоризонта, се издигаха кулите на мисията „Сан Антонио де Падуа“.
Брат Хуан едва успя да се усмихне. Взирайки се, той забеляза нещо странно край мисията.
— И вие ли ги виждате, братко Диего? — Гласът му потрепери.
— Да ги виждам ли? Какво трябва да видя, отче?
— Силуетите около църквата. Това май е есенният керван, който отива в град Мексико.
Брат Диего също се взираше, мъчейки се да различи неясните фигури в подножието на кулите. Салас продължи:
— Този керван идва тук само веднъж годишно. Изминава пътя между Санта Фе и град Мексико с въоръжен ескорт и е голямо събитие за сезона. Но… много е рано за него.