Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
Айла бе приседнала с Уба в скута си и гледаше как Дорв разказва познатата и вече легенда. Въпреки че знаеше приказката наизуст, бе очарована. Тя и беше любима, никога не и омръзваше. Но не можещото да си намери място пеленаче на годинка и половина в ръцете и много повече се интересуваше от дългите, руси коси на Айла и сграбчи с пухкавите си ръчички пълни шепи коса. Айла откопчи косите си от стиснатите юмручета на Уба, без да сваля очи от стареца, седнал край огъня, който в една вълнуваща пантомима преразказваше приказката пред жадните погледи на Клана.
— От време на време Слънцето надделявало и сразявало твърдия, студен лед, като го превръщало във вода и изцеждало последните капки живот от Ледената планина. Но нерядко надделявал Буреносният облак, като затулял лицето на Слънцето и пречел на топлината му да стопи напълно Ледената планина. И въпреки че тя гладувала и се смалявала през лятото, зиме майка му укрепвала от храната, донесена от другаря и и кърмата възвръщала силите на сина и. Всяко лято Слънцето се стремяло да унищожи Ледената планина, но Буреносният облак пречел на Слънцето да стопи това, с което майката нахранила детето си предишната зима. В началото на всяка нова зима Ледената планина винаги била малко по-голяма от предишната зима — рожбата пораствала, разпростирала се по-надалеч, от година на година завземала все повече земя.
— И колкото повече пораствал, пред него върлували големи студове. Виели ветрища, бушували снежни вихрушки и Ледената планина се разраствала и пълзяла все по-близо до мястото, където живеели Хората. Кланът треперел от студ и се присламчвал близо до огъня, а снегът падал отгоре им.
Вятърът свистеше в оголените клони на дърветата отвън и допринасяше за звуковия фон на приказката, като по гърба на Айла пропълзяха съчувствени тръпки на вълнение.
— Кланът не знаел какво да прави. „Защо духовете на тотемите ни вече не ни закрилят? Какво сме направили, че да ги разгневим?“ Мог-ърът решил да отиде сам да намери духовете и да ги пита. Мнозина загубили търпение да чакат завръщането на мог-ъра, особено по-младите.
— „Но Дърк бил най-нетърпеливият от всички. Мог-ърът няма да се върне“, рекъл си той. „Тотемите ни не обичат студа и са си отишли. И ние трябва да напуснем.“
— „Не можем да напуснем дома си“, рекъл вождът. „От край време Кланът живее тук. Това е домът на предците ни. Домът на духовете на тотемите ни. Те не са си отишли. Те не са доволни от нас, но ще бъдат много по-нещастни без дом, далеч от познатото им жилище. Не можем да си тръгнем и да ги вземем с нас. И къде бихме могли да отидем?“
— „Тотемите ни вече са си отишли“, възразявал Дърк. „Ако си намерим по-хубав дом, може и да се върнат. Може да тръгнем на юг, като следим пътя на птиците, които бягат от студа през есента, а може и на изток към страната на Слънцето. Може да отидем там, където Ледената планина се движи бавно, а ние можем да тичаме като вятър. Никога не ще успее да ни хване. Ако останем тук, ще замръзнем.“
— „Не. Трябва да чакаме мог-ъра. Той ще се върне и ще ни каже какво да правим“ — заповядал вождът. Но Дърк не искал да послуша разумния му съвет. Той умолявал и убеждавал Хората и неколцина се поддали. Решили да напуснат заедно с Дърк.
— „Останете“, молели ги останалите. — „Останете докато се върне мог-ърът.“
— Дърк не искал дори да ги чуе. „Мог-ърът няма да намери духовете. Никога няма да се върне. Тръгваме веднага. Елате с нас да си намерим нов дом, докато Ледената планина няма власт.“
— „Не“, отвърнали те. „Ние ще почакаме.“
— Майките и другарите им скърбели за напусналите ги младежи и девойки, сигурни, че са обречени на гибел. Чакали мог-ъра да се върне, но минали много дни и мог-ъра все го нямало и те започнали да се съмняват. Почнали да се питат дали не е трябвало да тръгнат с Дърк.
— И тогава един ден Кланът забелязал да се приближава някакво непознато животно, звяр, който не се страхувал от огъня. Хората се уплашили и в почуда го гледали. Никога преди не били виждали такова животно. Но когато наближило, видели, че изобщо не е животно, ами, мог-ъра! Бил се загърнал с кожата на пещерна мечка. Най-сетне се върнал. Разказал им какво бил научил от Урсуз, Духа на Великата Пещерна Мечка.
Урсуз научил Хората да живеят в пещери, да носят кожи на животни, да ловуват и берат през лятото и да събират храна за зимата. Хората от Клана завинаги запомнили какво ги е научил Урсуз и колкото и да се стараела Ледената Планина, не можела да прогони хората от дома им. Независимо колко мраз и сняг пращала Ледената планина пред себе си, хората не помръдвали, твърдо стояли на пътя и.