Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
Лицето на Лупин побеля. Температурата в кухнята сякаш спадна поне с десет градуса. Рон оглеждаше стаята, сякаш бе длъжен да я запомни, а очите на Хърмаяни прескачаха от Хари към Лупин.
— Ти не разбираш… — каза Лупин накрая.
— Ами обясни ми! — отговори му Хари.
Лупин преглътна.
— Аз… аз направих сериозна грешка като се ожених за Тонкс. Направих го против собствената си преценка и оттогава много съжалявам за това.
— Разбирам — каза Хари. — Значи просто ще зарежеш и нея и бебето и ще избягаш с нас?
Лупин скочи на крака. Столът му се преобърна и той се втренчи в тях толкова вбесено, че Хари за пръв път видя вълка в човешкото му лице.
— Не разбираш ли какво причиних на съпругата и нероденото си дете?! Не трябваше да се женя за нея, направих я изгнанник!!
Лупин изрита встрани стола, който беше преобърнал.
— Вие сте ме виждали само като член на Ордена, или под защитата на Дъмбълдор в „Хогуортс“! Не ви е ясно как повечето магьосници гледат на създания като мен! Когато разберат за състоянието ми, дори не искат да говорят с мен! Не разбирате ли какво направих? Дори собственото й семейство е отвратено от брака ни, та кои ли родители биха искали единствената им дъщеря да се ожени за върколак? А детето… детето…
Лупин заскуба косата си. Изглеждаше като побъркан.
— Тези от моя вид обикновено не се възпроизвеждат! То ще бъде като мен, убеден съм, че ще е — как бих могъл да си простя, когато съзнателно рискувах да предам собственото си състояние на едно невинно дете? А дори и по чудо да не е като мен, ще е по-добре да е далеч от мен, стотици пъти по-добре, без баща, от който да трябва цял живот да се срамува!
— Ремус! — прошепна Хърмаяни със сълзи на очи. — Дори не казвай такова нещо — как би могло някое дете да се срамува от теб?
— О, ти не си наясно, Хърмаяни! — каза Хари. — Аз със сигурност БИХ се срамувал от него!
Хари не знаеше от къде се появи у него тази ярост, но тя се просмука в него до мозъка на костите му. Лупин го погледна все едно го е ударил.
— Ако според новия режим мъгълокръвните са зли — каза Хари — какво ли биха сторили с полувърколак, чиито баща е в Ордена? Моят баща умря, докато се опитваше да защити майка ми и мен, а ти си въобразяваш, че би ти казал да изоставиш детето си и да хукнеш да гониш приключения с нас?!
— Как… как смееш?! — заекна Лупин. — Това няма нищо общо с желанието за… за опасности или лична слава — как смееш дори да предположиш…
— Мисля, че се чувстваш голям смелчага — отговори Хари, — и имаш желание да заемеш мястото на Сириус…
— Хари, недей! — замоли го Хърмаяни, но той продължи да се взира в посинялото лице на Лупин.
— Но никога не съм вярвал, че човекът, — продължи Хари — който ме научи да се бия с дименторите, е страхливец!
Лупин извади пръчката си толкова бързо, че Хари едва успя да се протегне за своята. Чу се силен гръм и той се почувства отхвърлен, все едно го бяха ударили. И докато се свличаше на пода, успя да зърне мантията на Лупин да изчезва през вратата.
— Ремус, Ремус, върни се! — изплака Хърмаяни, но Лупин не отговори. След секунда чуха външната врата да се затръшва.
— Хари! — развика се Хърмаяни — Как можа?
— Лесно беше… — отговори той. После се изправи и усети как там, където си беше ударил главата, се надига цицина. Все още гореше от толкова силен гняв, че трепереше.
— Не ме гледай така! — излая той на Хърмаяни.
— Не й се нахвърляй! — му изсъска Рон в отговор.
— Не, не, не трябва да се караме! — извика Хърмаяни и се хвърли помежду им.
— Не трябваше да говориш така на Лупин! — каза Рон.
— Заслужи си го! — отговори Хари. Разкъсани спомени препускаха из съзнанието му. Сириус, падащ през воала; политащия във въздуха, прекършен Дъмбълдор; зелена светкавица и гласът на майка му, молеща за милост…
— Родителите, — продължи той — не бива да изоставят децата си, освен ако не им се наложи!
— Хари — каза Хърмаяни и протегна ръка да го успокои, но той я отблъсна и се отдалечи, като се взираше в огъня, който тя беше измагьосала. Веднъж бе говорил с Лупин точно пред това огнище, търсейки подкрепа, и Лупин му я бе дал. Сега измъченото, побеляло лице на Лупин сякаш се носеше във въздуха пред него. Изведнъж усети засилващо се съжаление. Рон и Хърмаяни не проговориха, но Хари беше сигурен, че безмълвно общуваха зад гърба му. Той се обърна и ги видя припряно да се отдалечават един от друг.
— Не трябваше да го наричам страхливец.
— Не трябваше! — моментално отговори Рон.
— Но, той се държи като такъв.
— Все едно… — каза Хърмаяни.
— Знам — каза Хари. — Но ако това го накара да се върне при Тонкс, ще си е струвало, нали?