Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Дрозд.
— Ами, разбира се! — възкликна зарадван академикът. — Естествено, дрозд. Покажи ми го да го видя.
Но едва след четвърт час успя да зърне малкия певец, притаен между клоните. А сега вместо бряст, от прозореца му се виждаше някакъв ръждив кулокран, насочил клюна към най-горния етаж на новостроящата се сграда. Приличаше на огромен щъркел, който се готвеше да клъвне някой от човешките скакалци, които сновяха там със своите жълти пластмасови каски.
В кабинета му го чакаха вестниците и няколко бюлетина. Но той ги прегледа едва-едва, обзет отново от колебания. Веднага ли да извика Скорчев, или да посъбере малко сили? Колкото повече минаваха годините, толкова повече се улавяше, че предпочита да отлага неприятните работи — за след час, за след два дни, докато ги забрави. Не, тоя път незабавно, докато съвсем не се е отказал.
— Ти ли си, Скорчев, можеш ли да дойдеш при мен?
— Да, разбира се. Да взема ли и отчета?
— Какъв отчет?
— Как какъв? За тримесечието.
— Добре, донеси го! — отвърна неохотно академикът.
След малко неговият заместник седеше на неудобния фотьойл, тапициран с изкуствена кожа, която кой знае защо, миришеше на мишовина. Тая миризма отначало го подтискаше и дразнеше, докато най-сетне свикна с нея и престана да я усеща. Но другите, особено случайни посетители, се чувствуваха неспокойни, подръпваха предпазливо въздух през ноздрите си, дискретно се оглеждаха. Това винаги развеселяваше Урумов, който като всеки възрастен човек мразеше и канени, и неканени гости.
Само Скорчев като че ли беше лишен от всякакво обоняние, спокойно седеше на мястото си. Беше съвсем плешив, с лице на сива, гумена кукла, леко изтрита по всички издатини и ръбове. Урумов отдавна страдаше от неприятното чувство, че ако го натисне по черепа, ще се чуе звук като от стар автомобилен клаксон.
— Скорчев, имаме ли свободен щат за асистент? Много добре знаеше, че има, но все пак чакаше нетърпеливо отговора.
— Имаме две свободни щатни единици, другарю Урумов.
— Е, това е чудесно! — каза академикът. — Имам пред вид една много сериозна кандидатура.
— Нямам нищо против, другарю Урумов.
— И аз нямам нищо против — усмихна се едва забележимо академикът. — Има само едно дребно неудобство — той ми е племенник.
— Мисля, че го познавам — отвърна Скорчев, но гуменото му лице не изразяваше нищо; ни протест, ни съгласие. Седеше все тъй отпуснат, само краката му, малко навити, като корени на мощно дърво, неспокойно помръднаха.
— Той завърши тая година като първенец на курса! — продължи Урумов. — И дипломната му работа е отлична, аз я прегледах много внимателно.
„Втора лъжа в разстояние само на една минута. Така е, като стъпи веднъж човек по наклонената плоскост“ — помисли той. Настана кратко, неловко мълчание.
— И все пак не ви съветвам, другарю Урумов — каза Скорчев сдържано.
Кой знае защо Урумов усети внезапно облекчение при тоя отговор.
— Защо, Скорчев? — попита той спокойно.
— Ще ви приказват, другарю Урумов… А вие винаги сте били човек с безукорна репутация.
— Надали е толкова безукорна, щом така лесно може да се компрометира. И не е това най-важно. Кажете ми с ръка на сърцето, Скорчев, какво право имам аз да запушвам пътя на един талантлив младеж само защото за нещастие съм му вуйчо.
— Да, разбирам ви много добре. И все пак не е ли по-разумно да го назначим някъде другаде? В университета например… Аз мога да се заема с тая работа.
— Но той се интересува именно от нашата наука. И по-специално от моите опити. Аз съм вече стар, Скорчев, надали ще издържа повече от няколко години. Все някой трябва да поеме моето дело.
— Вашето дело… — започна Скорчев. Внезапно на Урумов му хрумна един отчаян ход.
— Четохте ли моята статия в „Простори“?
— Разбира се — отвърна Скорчев.
Беше готов да каже: „Ето — тая статия не е моя. Тая статия я написа всъщност моят племенник“. Но думите така си и замряха на устата му. Той усети нещо особено в гласа на своя заместник, нещо, което го накара да го погледне внимателно.