Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Малко закъсня — каза тя.
Не беше толкова малко — повече от половин час. Сега пък Сашо започна да пелтечи от гняв и възмущение, докато й разказваше за вуйчо си. Всичко можел да очаква от него, но не и това убийствено равнодушие. Но за негово учудване и Криста не му се видя чак толкова възмутена или развълнувана. Ами такива са те академиците, подхвърли тя, като го помъкна навън. Тъй де, не е щъркел, та да глътне веднага жабата! Има да я почуква с клюна си по главата най-малко половин месец. Важно е веднъж да свикне с тая мисъл, после всичко е лесно. И защо му е тръснал изведнъж тоя сюрприз, трябвало е малко да го подготви.
— Откъде да знам, че е такъв мухльо! — каза мрачно младежът. — Винаги ми е правил впечатление на човек, който стои над дребните скрупули.
— Защо се чудиш? — вдигна рамене момичето. — Ти майка ми не си видял. Веднъж, като ни дойде леля на гости, взе от съседите половин хляб. И цяла нощ не мигна от притеснение. Сутринта става в тъмни зори да търси хляб по фурните.
— Кретени! — каза младежът обидено.
Криста се опита да ги защити. По-добре да са кретени, отколкото нахалници и дураци. И без това светът е заприщен от тях. Тя му говореше кротичко, но Сашо смътно усещаше, че умът й е някъде другаде. И най-сетне изплю своето малко камъче:
— Я по-добре ми разкажи как прекарахте снощи?
— Ами как! — измърмори неохотно Сашо. — Напихме се като говеда.
— Разкажи, разкажи, рицарю на печалния образ… Най-подробно ми разкажи…
И докато се измъкваха навън, той все тъй неохотно започна да й разказва какво се бе случило. Нарочно отдели най-много време за Кишо и неговото белгийско приключение. От време на време Криста му задаваше по някое въпросче, той усещаше скритото коварство в гласа й. Като стигна до това, как излезли от бара, той се увлече да обяснява колко било хлъзгаво и как двете Фифета едва отмъкнали Кишо.
— Ти ли изпрати Донка? — прекъсна го тя.
— Ами как? Няма да я оставя на улицата! — отвърна той с колкото се може по-естествен глас.
— Знаеш ли какво си прасе! — каза тя.
Но в гласа й нямаше ни кавга, ни укор — може би само малко съмнение.
— И докъде я изпрати?
— Докъде — до мъжката баня! — измърмори той недоволно. — Ами естествено, изпратих я до тях — аз бях най-трезвен.
— Спасителят в ръжта! — каза тя презрително. — Квалифициран изпращач. На такива като теб може ли да има човек доверие!
— Ами да си дошла снощи! — отвърна той сърдито. — А не да ми мрънкаш сега. Не се ли чувствуваш длъжна да ми дадеш поне някакво обяснение?
Той усети как лицето й изведнъж помръкна. Ако беше започнал с това — щеше да се спаси от целия разпит. Само майка й можеше с нещо да я отвлече и развълнува.
— Аз съм ти казвала — отвърна тя с горчивина. — Нещо става с майка ми през последните две-три години. Току тъй изведнъж, без никакъв повод, започва да плаче. Вчера ми е плакала от шест до осем.
— Климактериум — измърмори враждебно младежът.
— Какъв климактериум, тя е на петдесет и шест години — отвърна обидено Криста.
— Както и да е, но не съм виждал момиче толкова заплеснато по майка си. Един съвременен човек трябва да бъде малко по-обективен.
— Обективен не значи безсърдечен.
— А сърдечен не значи да не виждаш по-далече от собствения си нос.
Мълчаха сърдити, докато прекосиха Градската градина. Беше съвсем пуста, студът бе прогонил старците и провинциалните ученици, които се събираха тук като ята бездомни врабци. Слабото слънце бе разтопило скрежа по клоните на дърветата, сега те блестяха като антрацитови. Водата бавно се оцеждаше по тях и капеше на едри капки по голите бронзови бебета. Но след това имаше доста много витрини по „Стамболийски“, повечето с цветни фотоси, така че докато зяпаха, и сръднята им мина. И тъкмо пресичаха „Леге“, Криста изведнъж се закова уплашено на мястото си.
— Ето я! — опули се тя.
— Коя! — стресна се той.
— Майка ми!… Тая с кафявото палто!
Криста започна да отстъпва заднешком, и то така стремително, че Сашо едва я измъкна изпод гумите на едно такси.
— Пфу, ще те погуби тая хурия! — възкликна той ядосано.
И потърси с поглед хурията. Тая с кафявото палто му се видя стройна елегантна женица почти с момичешка фигура. Стъпваше много напето, имаше нещо жизнерадостно в походката й като в походката на собствената и дъщеря. За пръв път му се случваше да види такава гиздава плачеща върба, тя си беше чисто и просто тополка.
— Почакай ме тук!… Ей там — при килимите!
Криста се отправи робко към килимарския магазин.