Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
Не беше никак трудно за Сашо да я заобиколи и тръгне насреща й. И я зазяпа така любопитно, че едва не му се откачи ченето. Сега, разбира се, годинките й личаха повече. Отпред раменете бяха малко превити, бузите леко хлътнали, косата отдавна бе загубила своята лъскавина. Но лицето и беше много приятно, кожата доста запазена, с изключение на торбичките под очите. Ясно от какво — да се плаче е предимство за всяка жена, но и лукс в същото време. Като че ли цялото й лице беше малко обезцветено от сълзите й. Но с това се свършваха всички беди, всичко друго си беше на място. Натрупваната с месеци враждебност се превърна в миг едва ли не в ярост. Като се разминаваха, тя като че ли усети погледа му. По чувствителното й лице мина мъничка неприятна тръпка, тя бегло го погледна. Очите й толкова много приличаха на очите на Криста, че той изтръпна. Но това като че ли още повече го вбеси.
— Как ти се видя? — посрещна го нетърпеливо Криста.
— Екстра! — отвърна той ядосано. — Ако не бях така добре възпитан, само с една дума щях да кажа, за какво плаче майка ти.
— Как не те е срам! Гамен! — избухна тя.
И побягна от него така стремително, че просто се разлепи върху една шопкиня, която излизаше от магазина, прегърнала като гигантско бебе някакъв свит на руло килим. Тоя път Сашо дори не я последва, толкова много беше ядосан. Да върви, да се пръждосва!… Ще му хаби нервите заради тоя женски октопод. Това не е никаква Ниобея, това си е жив Кронос, който лапа за десерт собствените си деца. Чувствуваше се така разстроен, че не знаеше какво да прави. Сега вече не му се разговаряше с оня подвижен кактус — Кишо. Да се прибере в къщи — още по-зле. Най-добре е да фрасне два големи коняка във „Варшава“. Но самата мисъл за алкохол му се стори отвратителна. Стига вече с тия гуляи, трябва да си седне на задника. Още повече че неговият вуйчо навярно ще престане да му дава поръчки.
И той отново се потътра към Луна парк, вече съвсем вкиснат, готов да се скара с когото и да е. Но за свой късмет Кишо не беше в Луна парк. Само една набъбнала като козунак касиерка седеше до входа и продаваше мрачно жетони за автоматите. Погледна го така недружелюбно, че той едва не се върна назад. Може би имаше право — вътре беше пълно с момчетии, нито един възрастен човек. Повечето от тях не играеха, просто се трупаха да зяпат завистливо тия, които все още имаха някой и друг лев. Помещението беше много студено, неприветливо, стените му изглеждаха немазани и небоядисани от времето на бомбардировките. Навярно е било някакъв склад, който набързо бяха приспособили като зала за забавления. Децата не са много придирчиви, готови са да сдъвчат и парче керемида, ако им кажеш, че е шоколад. На всичко отгоре японските автомати бяха така безвкусно вапцани и изрисувани, че той едва ги погледна.
И все пак остана да позяпа, привлечен главно от рекламата, която им бе направил Кишо. Най-съвременна електроника — да видим поне каква е. Всъщност не беше толкова зле — на стереоекрана самолетите летяха съвсем като истински на фона на изпъстреното с облаци небе. Бяха пъргави и подвижни като оси, нито за секунда не се задържаха на едно място. През това време играчът държеше лост с оптически мерник, проектиран върху екрана. Щом кръстачката попаднеше върху някой от самолетите, той мигновено изчезваше, сякаш се превръщаше във въздух. Но това не беше толкова лесно.
Скоро интересът на Сашо се прехвърли върху самия играч. Беше доста дебело момче, късите му панталонки бяха набити с превъзходно крехко месо. И лицето му бе бяло, масивно и спокойно. Нито едно мускулче не трепваше върху него, когато улучваше някой от самолетите. И ни най-малка гънчица на радост или задоволство по здраво стегнатите устни. Само за кратко мигновение в погледа му се появяваше някаква мътна студенина и отново угасваше. „Хладнокръвен убиец — помисли Сашо респектирай. — Опитен, добре трениран убиец с лоена топка в гърдите вместо сърце.“ Като свали и последния самолет, момчето бръкна в джоба си за нов жетон. И едва напъха ръката си в цепката, така всичко бе опънато от месо. Доста добре го бяха угоили неговите родители, навярно като в приказките режеха месо изпод петите си, за да хранят своето орле.
Сашо дори не усети как отиде да купи жетони от мрачната особа край вратата. И се залепи за първия свободен автомат. След половин час Кишо го намери там с възбудени очи и прехапан език.
— Роден съм за летец-изтребител! — каза той гордо. — Свалям ги като круши…
Отидоха да обядват в една шкембеджийница, така добре вмирисана, че Сашо едва не се върна от входа. Но Кишо го бутна грубо с длан по гърба, сърдито измърмори: