Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)
- Автор: Джордан Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)». Краткое содержание книги:
Градът Канлуум е разположен недалече от окаяните и пусти земи на Погибелта, убежище от злодеянията на слугите на Тъмния. Или поне така се твърди.
Градът, посрещнал ал’Лан Мандрагорен, краля на Малкиер в изгнание и най-блестящия мечоносец на своето време, гъмжи от слухове за твари на Сянката. Доказателство, ако изобщо му е нужно такова, че силата на Тъмния крепне отново и че следовниците му вършат злокобните си дела по земята.
Ала тъкмо между стените на Канлуум Лан ще срещне една жена, която ще промени съдбата му. Моарейн е млада и могъща Айез Седай, дошла в града в търсене на мъж, който да обвърже. Помощта му й е необходима в отчаяното й усилие да докаже истинността на смътно и твърде оспорвано пророчество, говорещо за средство да бъде спряна Сянката, и за дете, което ще се окаже Преродения дракон.
Трите останали Заседателки се струпаха, докато меднокожата Леане, жилава и висока като мъж, се наведе да положи шала със сините ресни на раменете на Моарейн, а тъничката мургава и красива Рафела правеше същото със Сюан. Никоя от двете все още не бе придобила лишеното от възраст лице, но достойнството си носеха като плащове. Заседателките бяха самото въплъщение на достойнство.
Възпълничката Еадит, с дълга до кръста бяла коса, целуна по двете бузки Сюан, а после и Моарейн, и промълви на всяка:
— Добре си дошла у дома, Сестро. Дълго те чакахме.
Анлий, с мрачно застиналото лице, побеляла, със синя рокля на зелени ивици и с почти толкова пръстени и гердани, колкото беше носила Гитара, повтори целувките и думите, а след нея Лелейн, чиято тържествена физиономия се разпукна в усмивка, щом проговори. Лелейн ставаше много красива, щом се усмихнеше.
— Добре си дошла у дома, Сестро — рече Лелейн и се наведе да целуне Моарейн. — Дълго те чакахме.
Аелдра също ги целуна по бузите и изрече думите, след което изненадващо добави:
— И двете ми дължите по една баница, направена от собствените ви ръце. При нас е обичайно за шестата Сестра, която ви целуне за добре дошли.
Моарейн примига и се спогледа със Сюан. Така изведнъж ли свърши церемонията? Баница? Съмняваше се, че Аелдра ще изяде нейната. Тя в живота си нищо не беше готвила.
Еадит цъкна с език и намести шала на ръцете си.
— Ама наистина, Аелдра — каза строго тя. — Това, че тези двете си позволиха да престъпят границата в толкова отношения, все още не е повод ти да забравиш за достойнството си. Така. — Вдигна ръце и дългите сини копринени ресни се развяха. — Възлагам ти, Леане Шариф, да придружиш Моарейн Дамодред, за да види Бялата кула, че една Синя сестра е дошла у дома. Възлагам ти, Рафела Циндал, да придружиш Сюан Санче, за да види Бялата кула, че една Синя сестра е дошла у дома.
Еадит подбра със себе си Аелдра и поведе другите Заседателки извън залата, но останалите като че ли не бяха свършили.
— Обичаят е нещо скъпо и не бива да се позволява да закърнее — заяви Рафела и изгледа поред Сюан и Моарейн. — Ще продължите ли до отсека на Синята Аджа, облечени в Светлината, както изисква обичаят? — Сюан се вкопчи в шала си, сякаш се канеше никога да не го смъква от себе си, а Рафела добави припряно: — И с шала си, разбира се. Да покажете, че не ви трябва друга закрила, освен Светлината и шала на Айез Седай.
Моарейн се усети, че и тя си е стиснала шала по същия начин, и насила накара ръцете си да се отпуснат. Трите клетви я правеха Айез Седай, но не се беше почувствала Айез Седай, докато не положиха шала на раменете й. Но ако я накараха да мине пред очите на всички без нищо върху себе си… О, Светлина, сега вече лицето й наистина пламна! Никога не беше виждала Айез Седай да се изчерви.
— О, я стига, Рафела — бързо се намеси Леане и се усмихна успокоително на двете. Беше Посветена за известно време с тях и ако можеше да се съди по топлината на усмивката й, прекъснатото приятелство май щеше да се поднови. — Преди хиляда години жените са идвали, за да ги издигнат, облечени в Светлината, и са се връщали по същия начин — всяка тук щеше да е така, — но от този обичай се е съхранило само, че коридорите ще са пусти, докато стигнете до жилищата на своята Аджа — обясни тя отривисто. Леане всичко правеше отривисто. — Съмнявам се, че някоя друга освен неколцина Кафяви изобщо си спомня за този обичай. Рафела почти се е побъркала с опитите си да съживява отдавна мъртви обичаи. Не го отричай, Рафела. Помниш ли онова с ябълковите цветчета? Дори Зелените не могат да си спомнят в чест на коя битка е било въведено.
Странно, но макар Рафела да беше стигнала до шала цяла година преди Леане, тя само въздъхна.
— Не бива да се забравят обичаите. — Но не го каза чак толкова настоятелно.
Леане поклати глава.
— Хайде. Знам, че сигурно искате да закусите, но закуската ще трябва да почака преди още няколко неща, между които е и тази разходка. Която няма да включи всички коридори — добави тя и изгледа Рафела изпод вдигнатите си вежди. — Нито ще спираме пред отсеците на всяка Аджа, да ги викаме да излязат и да видят Сестра на Сините. — Поклати отново глава и ги подкара през вратите, като преля едно тънко поточе да ги затвори. — В живота си не съм се срамувала толкова. Ти трябваше да се изчервиш тогава, Рафела. Верин й рече, че имала толкова сладък глас, че трябвало да се занимава с пеене. А една Червена дойде да ни каже да спрем да мяукаме и да си ходим. А пък Зелените! Някои Зелени имат… грубо… чувство за хумор. — Дали Рафела се беше изчервила тогава, или не, но сега бузките й леко поруменяха.