Звездите светят над нас

Лара се засмя.

— Обзалагам се, че на публиката й е харесало.

— Така е. Друг път трябваше да изнеса концерт в Индиана, но пианото беше заключено в един килер и никой нямаше ключ от него. Трябваше да разбием вратата.

Лара се изкиска.

— Миналата година трябваше да свиря концерт от Бетховен в Рим. Един музикален критик писа: „Изпълнението на Адлър беше скучно, фразировката на финала бе изцяло несполучлива. Темпото бе твърде бавно, накъсвайки пулса на произведението.“

— Ужасно! — съчувствено възкликна Лара.

— Ужасното е, че аз изобщо не съм давал този концерт. Бях изпуснал самолета!

Лара нетърпеливо се наведе към него:

— Разказвай още.

— Ами веднъж в Сао Паоло по средата на един концерт от Шопен педалите на пианото паднаха.

— И ти какво направи?

— Завърших без педали. Друг път пианото ми се подхлъзна в другия край на сцената.

Когато говореше за работата си, гласът на Филип се изпълваше с ентусиазъм.

— Аз съм щастливец. Прекрасно е да можеш да трогваш хората, да ги пренасяш в друг свят. Музиката подарява на всеки от тях по една мечта. Понякога мисля, че музиката е единственото нормално нещо, останало в този ненормален свят — той смутено се засмя. — Не исках да прозвучи толкова надуто.

— Не. Ти правиш милиони хора щастливи. Обичам да те слушам — тя пое дълбоко дъх. — Когато слушам да свириш „Воалите“ от Дебюси, аз се пренасям на самотен бряг и виждам мачтите на кораб, който отплува в далечината…

Той се усмихна.

— Да, и аз.

— А когато слушам изпълнението ти на Скарлати, аз съм в Неапол, чувам конете и каретите, виждам хората, които вървят по улиците… — тя виждаше по лицето му, че я слуша с удоволствие.