Морт

— КАКВО ЩЕ СТАНЕ СЕГА? — попита Морт.

— Трябва да вземем пясъчните часовници — отвърна Албърт. — Трябва да дойдеш с мен.

— Морт! — изсъска Изабел.

— Какво?

— Това, което току-що каза… — Тя замлъкна, после добави: — О, нищо. Просто прозвуча… странно.

— Само попитах какво ще стане сега — каза Морт.

— Да, но… о, няма значение.

Албърт профуча покрай тях и се измъкна в коридора също като двукрак паяк, докато не стигна до вратата, която винаги стоеше заключена. Ключът пасна съвършено. Вратата се отвори. Пантите й даже не изскърцаха; просто ги лъхна поток още по-дълбока тишина.

И бученето на пясък.

Морт и Изабел застанаха на прага, заковани на място, докато Албърт заподскача между редиците стъклария. Звукът не просто влизаше в телата през ушите, той пълзеше нагоре по краката и надолу през черепа и изпълваше мозъка дотогава, докато единственото, за което той можеше да мисли, беше връхлитащия, съскащ, сив шум, звукът на милиони животи, които се живеят. И които препускат към неизбежното си предназначение.

Погледите им се плъзнаха открай до край по безкрайните редици пясъчни часовници, всеки един — различен, всеки един — назован. Светлината от факлите, наредени по стените, се фокусираше върху тях, така че върху всеки часовник блестеше звезда. Далечните стени на стаята се губеха в галактиката от светлина.

Морт усети как пръстите на Изабел се свиват в ръката му. Когато заговори, гласът й беше напрегнат.

— Морт, някои от тях са толкова малки.

— ЗНАМ.

Стискането й се отпусна, много леко, като някой, който слага последното асо върху къща от карти и предпазливо отдръпва ръката си, да не би да събори цялата постройка.

— Кажи го пак? — тихо каза тя.

— Казах, че знам. Нищо не мога да направя. Не си ли влизала тук по-рано?

— Не — Тя леко се беше отдръпнала и го гледаше втренчено в очите.

— Не е по-зле, отколкото в библиотеката — каза Морт и почти си повярва. Но в библиотеката човек само можеше да прочете за това; тук вътре можеше да го види как се случва.

— Защо ме гледаш така? — добави той.

— Просто се опитвах да си спомня какъв цвят имат очите ти — каза тя — защото…

— Свършихте ли вече вие двамата! — изрева Албърт над бученето на пясъка. — Насам!

— Кафяви — каза Морт на Изабел. — Кафяви са. Защо?

— Побързайте!

— По-добре иди и му помогни — каза Изабел. — Той изглежда много се разстройва.

Морт я остави, със съзнание, внезапно превърнало се в блато от неудобство, и се отправи по плочките към мястото, където стоеше Албърт и нетърпеливо потропваше с крак.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Просто ме следвай.

Стаята премина в серия от коридори, всеки един — нареден с пясъчни часовници. Тук-там лавиците бяха разделени от каменни колони, изписани с ъгловати резки. От време на време Албърт хвърляше поглед към тях; той крачеше през лабиринта от пясък най-общо така, сякаш познаваше наизуст всеки завой.

— Има ли по един часовник за всеки, Албърт?