Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
— Какво ще дадеш на недоразвитата ми и своенравна дъщеря тази вечер, Робърт? — мисис Кийт говореше с нежна ирония, без да откъсва поглед от работата си.
— Евклид, мисис Кийт — отвърнах аз неловко. — За сумата от квадратите на страните на правоъгълния триъгълник… нали знаете…
— Не знам, Робърт, но съм сигурна, че ти знаеш! — не се усмихна, но още се опитваше да ми помогне да преодолея ужасната си стеснителност. Тя винаги ми помагаше, без да го показва, даваше ми идеи, които не можех да намеря и в книгата по етикеция, взета от обществената библиотека специално с цел да усъвършенствувам държанието си.
— Глупаво е, че трябва да го уча, мамо — отбеляза спокойно Алисън. — Това са такива измишльотини.
— Не, Алисън — казах бързо аз, — напълно логично е. Щом приемеш правата за най-късото разстояние между две точки, всичките тринадесет тома на Евклид автоматически следват.
— Вярвам някой ден ти сам да напишеш четиринадесетия — каза мисис Кийт. — Или нещо повече, например „История за живота на бръмбарите“.
— И ще напише, мамо! — укорително възкликна Алисън. — Знаеш ли, миналата седмица в час при мистър Рийд той доказа, че един отговор в учебника по алгебра е грешен.
Двете се усмихнаха, а аз наведох глава от гордост и смущение, благодарен на Алисън за гдето разказа това, и с тих и дрезгав глас поднових обясненията на теоремата.
Седях близо до нея, коленете ни се докосваха под масата и аз усещах една слабост, която караше сърцето ми да замре. Ръцете ни се допряха върху страниците на учебника и прелестна тръпка премина по тялото ми. Небрежно сресаната й коса, която тя от време на време нетърпеливо разтърсваше, спусната по раменете, ми се струваше нещо чудесно и божествено. Хвърлях крадешком бързи погледи на свежите й бузи, наблюдавах влажната й долна устна, докато тя, замислена и намръщена, смучеше молива си. Нито размишлявах, нито можех да размишлявам над думата „любов“. Надявах се, че може би й харесвам, чувствувах, че живея, разговарям, усмихвам се като насън.
Часът мина невероятно бързо. Беше почти девет. Мисис Кийт вече сподави една прозявка и я улових да поглежда часовника. Не посмях да кажа високо, нито да прошепна на Алисън какво имах на ум. Изведнъж с разтреперана ръка аз взех парче хартия и написах:
„Алисън, искам да говоря с теб. Ще ме изпратиш ли до шегата тази вечер?“
Алисън прочете бележката и в погледа й се появи изненада. Взе молив и написа:
„За какво?“
Цял разтреперан аз отново написах:
„Имам нещо да ти кажа.“
Тишина. После Алисън чистосърдечно ми се усмихна и с твърда ръка написа:
„Добре.“
Радостен трепет премина в мен. Страхувайки се мисис Кийт да не разбере, че съм предал доверието й, аз взех парчето хартия, плътно го нагънах, напъхах го в устата си и го глътнах. В този момент Джанет донесе поднос с мляко и ронливи бисквити — недвусмислен знак, че урокът по геометрия е завършил.
След десет минути станах и казах лека нощ на мисис Кийт. Вярна на обещанието си, Алисън ме придружи до входната врата.
— Хубава нощ! — тя гледаше влажната нощ със спокоен, необезпокояван поглед. — Ще дойда с теб до портата.
Слязохме на алеята, вървях бавно, за да удължа този топъл, задушаващ ме възторг от нейната близост. Алисън се движеше изправена и гледаше право пред себе си. Минахме покрай един тъмен, но познат храст, тя откъсна листо и го смачка — въздухът се изпълни с аромата на цъфнало френско грозде.
Главата ми се въртеше, целият свят се люлееше пред мен. Със страшни усилия владеех неравномерното си дишане.
— Чух те да пееш тази вечер, Алисън.
Баналността на тези думи, изречени с треперещ глас, една груба пародия на чистата ми, но унищожителна страст в същност ме ужаси в момента, в който ги изговорих, но изглежда тя не забеляза това.
— Да, залових се сериозно за работа. Мис Крамб започна да разучава с мен песните на Шуберт. Те са просто чудесни.
Песните на Шуберт: виждах пред себе си Рейн, замъците по брега, Алисън и аз плуваме надолу на малък речен кораб под мостове с арки, спираме в едно старо ханче, градина с малки масички… Казах ли й всичко това? Не. Изграчих със „заекващия“ си глас:
— Напредваш много добре, Алисън.
Тя се усмихна в несъгласие и заразказва за приумиците на учителката си по пеене, една в същност взискателна и кисела стара мома.
— Трудно може да се угоди на мис Крамб.
Отново тишина. Стигнахме портата, мястото, където трябваше да се разделя с нея. Видях у да хвърля крадешком въпросителен поглед към мен. Слабост обхвана цялото ми тяло, трепетна топлина се разля в сърцето ми. Поех развълнувано дъх. Върховен миг на посвещение, мигът, в който разцъфтява рицарството.