Копелето на Истамбул

Армануш въздъхна, понеже не знаеше как да изтълкува тези думи.

Разбирам защо леля Бану има нужда да потърси убежище в Аллах — допълни Ася, като прокара пръсти по топчетата на гердана си. — Та, важното в случая е, че когато съм се родила, съм се озовала сред четири лели-майки или майки-лели. Трябваше или да ги наричам всичките „мамо", или да се обръщам към майка ми с „лельо Зелиха". Това в известен смисъл се оказа по-лесно.

— Но тя не се ли чувства обидена?

Лицето на Ася се оживи — беше забелязала в открито море покрит с ръжда товарен кораб. Обичаше да гледа как плавателните съдове се плъзгат по Босфора и да си представя екипажа на борда, да се опити да види града през очите на моряците, които постоянно са в движение, моряци, които нямат пристанище, за да слязат на него, а и не изпитват нужда да го правят.

— Да се чувства обидена ли? Не! Разбираш ли, била е само на деветнайсет, когато ме е заченала. Колкото и странно да звучи, сигурно ѝ е олекнало, че не я наричам „мамо". За мен всички те бяха „лели" и така грехът на майка ми не биеше толкова на очи в обществото. Нямаше съгрешила майка, която всички да сочат с пръст. Всъщност подозирам, че са ме насърчавали да я наричам „лельо" — поне за известно време, а после вече е било трудно да се откажа от навика.

— Тя ми хареса — каза Армануш, но после замълча объркана — За какъв грях говориш?

— O, родила е извънбрачно дете. Мама е… — Ася сбърчи нос, докато търсеше подходящата дума. — Тя е… черната овца в семейството. Воинът бунтовник, родил дете без брак.

Покрай тях премина руски танкер и изпрати вълнички към брега. Беше голям, прекарваше нефт.

— Забелязах, че нямаш баща, но реших, че може би е починал — изпелтечи Армануш. — Съжалявам.

Съжаляваш, че баща ми не е мъртъв ли? — засмя се Ася. Стрелна бързо с поглед Армануш, която се беше изчервила до мораво. — Но знаеш ли, права си — продължи тя и в очите ѝ проблесна гняв. — И аз го чувствам така. Ако баща ми беше починал, вече нямаше да има неясноти. Това ме вбесява най-много. Не мога да спра да мисля, че баща ми може да е всеки. Когато нямаш никаква представа що за човек е баща ти, въображението ти запълва празнините. Нищо чудно, без дори да подозирам, да го гледам по телевизията и всеки ден да слушам гласа му по радиото. Или някога, някъде да съм се сблъскала лице в лице с него. Представям си, че може да се кача на един и същ автобус с него, че може той да е преподавателят, с когото разговарям след часовете, фотографът, на чиято изложба отивам, или уличният продавач ето тук… Човек никога не знае.