Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Ужасно съжалявам, скъпа — написа Лейди Пийкок/Сирамарк. — Кога се връщаш?
Ще остана до края на седмицата — отговори Мадам Моята-Прокудена-Душа. — Тук си е цяло приключение. Градът е красив. В някои отношения прилича на Сан Франциско — стръмни улици, постоянна мъгла и бриз, бохемски лица на места, където ги очакваш най-малко. Тук е истински лабиринт. Не е просто град, а градове вътре в града. Между другото, кухнята е страхотна. Всеки арменец ще се чувства като в рая тук.
Армануш спря, осъзнала ужасена какво е написала току-що. Имам предвид по отношение на храната — побърза да добави.
Ей, Мадам Моята-Прокудена-Душа, уж ни беше репортер от бойното поле, а сега говориш като туркиня! Да не са те потурчили? Беше Анти-Кавърма.
Армануш си пое дълбоко въздух.
Точно обратното. Никога през живота си не съм се чувствала толкова арменка. За да усетя докрай арменските си корени, трябваше да дойда в Турция и да се срещна с турците. Семейството, на което гостувам, е много интересно, малко са лудички, но вероятно всички семейства са луди. Тук обаче има нещо сюрреалистично. Ирационалността е част от здравия разум. Имам чувството, че съм се озовала в роман на Габриел Гарсия Маркес. Една от сестрите прави татуировки, другата е ясновидка, третата е учителка по турска история, а четвъртата е ексцентрична стара мома, или ку-ку на пълен работен ден, както би казала Ася.
Коя е Ася? — написа веднага Лейди Пийкок/Сирамарк.
Дъщерята в семейството. Млада жена с четири майки и нито един баща. Голям образ… гневна, саркастична и остроумна. От нея ще излезе добра героиня на Достоевски.
Армануш се запита къде ли е Барон Багдасарян.
Говори ли с някого за геноцида, Мадам Моята-Прокудена-Дуща, полюбопитства Тъжно Съвместно-Съществуване.
Да, няколко пъти, но е много трудно. Жените в къщата изслушаха с искрен интерес и тъга историята на семейството ми, но толкова. За турците миналото е друга губерния.
Щом жените стигат само дотук, не тая надежди за мъжете им. — намеси се и Дъщерята на Сафо.
Всъщност досега не съм имала възможност да разговарям с мъже — написа Мадам Моята-Прокудена-Душа — беше го осъзнала току-що. — Но тези дни Ася ще ме заведе в кафене, където се срещат редовно. Там, предполагам, ще се запозная с някакви мъже.
Внимавай, ако седнеш да пиеш с тях. Алкохолът изважда на показ най-неприятното у хората, така да знаеш — предупреди Алекс Стоика.
Според мен Ася не пие. Те са мюсюлмани! Но със сигурност пуши като комин.
Лейди Пийкок/Сирамарк написа: В Армения също пушат много. Наскоро ходих отново до Ереван. Цигарите изтребват нацията.
Армануш се намести нервно на стола. Къде беше той? Защо не пишеше? Дали беше ядосан, дали не ѝ се сърдеше? Дали изобщо си мислеше за нея?… Тя щеше да продължи да се терзае с въпроси, ако точно тогава върху трепкащия екран не се появи следващото изречение.
Кажи ни, Мадам Моята-Прокудена-Душа, мисли ли си за Парадокса с еничарите, откакто си в Турция?
Беше той! Той! Той! Армануш прочете отново изречението, после написа: Да, мислила съм. Но не знаеше какво друго да добави. Сякаш доловил колебанието ѝ, Барон Багдасарян продължи:
Хубаво е, че се разбираш така добре със семейството. И ти вярвам, когато разказваш, че са добродушни хора, интересни по своему. Но не разбираш ли? Ти си им приятелка само докато се отказваш от националната си принадлежност. Така е било с турците през цялата им история.
Натъжена, Армануш стисна устни. В другия край на стаята Ася се мяташе и въртеше в леглото, явно сънуваше мъчителен кошмар, мърмореше нещо неразбираемо. Каквото и да казваше, тя го повтори много пъти.
Единственото, което ние, арменците, искаме, е да ни признаят загубата и болката — най-важното условие, ако искаме истинските отношения между хората да процъфтяват. Това казваме на турците: вижте какво ние скърбим, скърбим вече близо век, защото сме загубили любимите си хора, били сме изгонени от домовете си, били сме прокудени от земите си, отнасяха се с нас като с животни и ни клаха като овце. Беше ни отказано дори да умрем достойно. Дори болката, причинена на предците ни, не е толкова мъчителна, както постоянното отричане след това.
Как ще отвърнат турците, ако им кажеш това? Никак. Има само един начин да се сприятелиш с турците — да си точно толкова неинформиран и плиткопаметен като тях. Те няма да се присъединят към нас в признаването ни на миналото, затова от нас се очаква да се присъединим към тях в невежеството им за миналото.
Най-неочаквано на вратата се почука тихо, после още и още веднъж. Армануш се сви на стола, а сърцето ѝ заби ускорено. Импулсивно изключи екрана на компютъра.