Копелето на Истамбул

Все така усмихната, леля Бану погледна наляво и надясно — първо сестра си, после и племенницата си, за да провери кой ще ѝ преведе, но за нейна изненада по лицата на двете преводачки се четеше единствено смут.

— Дълго е за разказване. Няма да ви отнемам времето с всички подробности. Когато бащата ѝ загинал, баба Шушан била на три години. Имала трима братя, била най-малкото от четири деца. Семейството останало без патриарх. Прабаба ми вече била вдовица. Тъй като ѝ било трудно да стои с децата в Истанбул, тя потърсила убежище в бащиния си дом в Сивас. Ала веднага щом пристигнали, започнали изселванията. На цялото семейство било наредено да остави къщата и вещите си и заедно с хиляди други да се отправи в неизвестна посока. — Армануш огледа внимателно публиката си и реши да довърши разказа. — Вървели и вървели. По пътя прабаба умряла, починали и другите възрастни. Понеже нямали родители, които да ги наглеждат, по-малките деца се изгубили сред хаоса и бъркотията. Но след като няколко месеца били разделени, братята се срещнали като по чудо в Ливан, с помощта на мисионери католици. От оцелелите родини липсвала само баба Шушан. Никой не знаел каква е съдбата на невръстното дете. Никой и не подозирал, че са я отвели обратно в Истанбул и са я дали в сиропиталище.

С крайчеца на окото си Ася забеляза, че сега вече майка ѝ я гледа напрегнато. В началото заподозря, че вероятно се опитва да я предупреди да не превежда всичко. После обаче си даде сметка, че в изумените очи на майка ѝ проблясва единствено интерес към разказа на Армануш. Може би се питаше и колко от всичко това непокорната ѝ дъщеря ще преведе на жените от семейство Казанджъ.

— Цели десет години по-големите братя на баба Шушан я издирвали. Накрая брат ѝ Ервент я открил и я отвел в Америка, при другите роднини — допълни тихо Армануш.

Леля Бану понаклони глава на една страна и започна да върти зърната на кехлибарената броеница между кокалестите си, никога невиждали маникюр пръсти, като същевременно нашепваше: .Всичко тук погива. Но пребъдва Ликът на твоя Господ, Владетеля на величието и почитта."

— Ама как така! — усъмни се първа Леля Фериде. — Какво е станало с тях? Как така са умрели, защото са вървели пеш?

Преди да го преведе, Ася погледна майка си да провери дали няма да го направи тя. Леля Зелиха вдигна вежди и кимна.

След като въпросът ѝ беше зададен, Армануш се позамисли, прокара пръсти по медальона с изображението на свети Франциск Азиски и чак тогава отговори. Забеляза, че Маминка, която седеше в другия край на масата с бледо лице, белязано от бръчките на толкова много години, я гледа вторачено, с огромно съчувствие, и предположи, че тя или изобщо не е слушала внимателно разказа и вече не е с тях, или е слушала толкова внимателно, че сякаш е изживяла всичко, и пак вече не е с тях.