Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
— Това е ужасно — възкликна Роде.
— Знаете кой обучава тези отряди, нали? — попита Уикс.
— В какъв смисъл „обучава“?
— Научил ги е на занаята им. Пратил ги е на бойното поле. Дал им е задача.
— Нямам представа — отвърна Роде.
— Янките. „Компанията“. Те самите се наричаха тогава. Ако искате да откриете вашия убиец, точно оттам трябва да се почне.
— От „Компанията“? Имате предвид ЦРУ?
— Точно така. Пасмина мръсни копелета.
Уикс затвори, без да се сбогува.
Ервин Роде бавно седна на стола си. Имаше нужда от малко време, за да осмисли чутото. Отровни куршуми. Наемни убийци. Такива неща в Швейцария просто не се случваха.
С известна неохота посегна към телефона и набра личния номер на главен инспектор Маркус фон Даникен.
35.
— Няма начин да го свалиш — каза бригаден генерал Клод Шабер, командир на 3-ти боен отряд на швейцарските военновъздушни сили. — Турбовитловите са достатъчно здрави, но развиват едва двеста километра в час, а този мъник има реактивен двигател в опашката. Откажи се.
— Не става ли с ракетен снаряд? — изсумтя Алфонс Марти, забил поглед в чертежа на „търтея“, или — както го наричаше Шабер — „безпилотен летателен апарат“. — Или пък „Стингър“? Ти сам каза, че е с реактивен двигател. Значи има топлинно излъчване.
Шабер и Марти стояха до заседателната маса в кабинета на Фон Даникен на Нусбаумщрасе. Часът беше почти пет следобед. Шабер, дипломиран електроинженер и пилот на изтребител „F/A-18 Хорнет“ с шейсет хиляди летателни часа зад гърба си, бе извикан по спешност от базата си в Пайерн, за да изнесе бърза образователна лекция по въпроса за свалянето на безпилотни летателни апарати. Слаб, със светла коса и ситни бръчици около очите, все още облечен в пилотската си униформа, Клод Шабер приличаше на един истински авиатор.
— Топлинното излъчване не е достатъчно — спокойно обясни Шабер. — Не бива да забравяш, че говорим за малък реактивен двигател. Разстоянието между крайните точки на крилата е четири метра. Корпусът е само два метра и половина на петдесет сантиметра. Трудно може да се нарече мишена, когато се движи с петстотин километра в час. Стандартните радари на Въздушен контрол умишлено са настроени да пропускат малки обекти като птички и летящи гъски. А това тук е създадено да бъде незабележимо. Почти няма прави ръбове. Изпускателните тръби са под задните перки. Готов съм да се обзаложа, че сребристата обвивка на корпуса е АРП.
— Какво е АРП? — попита Марти, сякаш това нещо бе създадено специално, за да го дразни.
— Антирадарно покритие. Металният оттенък го прави трудно забележим и с просто око. — Шабер приключи с огледа на чертежите и се обърна към Фон Даникен. — Съжалявам, Маркус, но цивилен радар никога няма да го види. Нямаш късмет.
Фон Даникен се отпусна на един стол и прокара пръсти през косата си. За последния един час научи дяволски интересни неща за усъвършенстването и употребата на „търтеите“ като военни оръжия.
Израелските военновъздушни сили първи използвали безпилотни летателни апарати през 90-те, които пускали през северната си граница с Ливан. По онова време „търтеят“ не бил нищо повече от дистанционно управляема играчка, с прикрепена в долната си част камера за правене на снимки на вражеска територия. Последните модели можеха да се похвалят с петнайсет метра разстояние между крайните точки на крилата, пренасяха ракети „въздух-земя“ „Хелфайър“ и се пилотираха чрез сателит от „оператори“, намиращи се в сигурни бункери на хиляди километри разстояние.
— Имате ли някаква представа каква е целта? — попита Шабер.
— Самолет — отвърна Фон Даникен. — Най-вероятно тук, в Швейцария.
— А някакви предположения къде по-точно? Цюрих Женева, Базел-Мулхаус?
— Никакви. — Фон Даникен се изкашля. Натрупаното изтощение от последните няколко дни си казваше думата. Тъмни кръгове опасваха очите му и изглеждаше прегърбен дори на стола. — Кажете ми, генерале, от какъв тип писта се нуждае това нещо, за да излети?